— Трябва да му е отнело бая време, за да ги събере.
— Години. Тази колекция е най-голямото постижение в живота му.
— Работи ли?
— Има се за музикант, но… — прави презрителна гримаса. — Само ми харчи парите, седи по цял ден на дебелия си задник и зяпа етикети и обложки на плочи.
Представи си само: да се върнеш вкъщи и да откриеш, че сингълите ти на Елвис, на Джеймс Браун и на Чък Бери са шитнати за без пари, единствено от чиста злоба. Какво би направил? Какво би казал?
— Вижте, не може ли да ви платя както подобава? Не е нужно да му казвате колко сте им взели. Пак ще му пратите неговите четирийсет и пет кинта, а остатъка може да профукате. Или да ги дадете за благотворителност. Или каквото там решите.
— Не е там въпросът. Искам да съм зла, но и честна.
— Съжалявам, но просто… просто не искам да участвам в подобно нещо.
— Както решиш. Има достатъчно други, които ще се навият.
— Да, знам. Точно затова търся някакъв компромис. Какво ще кажете за хиляда и петстотин? Сигурно струват поне четири пъти повече.
— Шейсет.
— Хиляда и триста.
— Седемдесет и пет.
— Хиляда и сто. По-малко не давам.
— А за няма да се съглася на нито стотинка повече от деветдесет.
И двамата се усмихваме. Трудно е да си представи човек друга подобна комбинация от обстоятелства, които биха довели до подобен род пазарлък.
— Защото, нали разбирате, ако му пратя повече, ще има пари да се върне вкъщи, а това е последното нещо, което искам.
— Съжалявам, но мисля, че трябва да потърсите някой друг.
Знам си, че като се върна в магазина, ще избухна в плач и ще рева с кървави сълзи в продължение поне на месец, но сърце не ми дава да направя такъв номер на жалкия глупак.
— Хубаво.
Станах да си ходя, но после пак клекнах до плочите: един последен дълъг поглед за спомен.
— Мога ли да купя само сингъла на Отис Рединг?
— Става. Десет пенса.
— Е хайде, де. Нека ви дам десетачка за него, а останалото, ако искате, го хвърлете на боклука.
— Добре. Защото се нави да биеш толкова път. И защото имаш принципи. Но това е всичко. Няма да ти ги продавам един по един.
И к’ва стана тя?! Замъквам се до Ууд грийн и си тръгвам със златна мина под формата на сингъла „Ю лефт дъ Уотър Рънинг“, купен за десетачка! Никак не е зле за една сутрин. Бари и Дик ще са силно впечатлени. Но ако някога разберат за Елвис и за Джеймс Браун, и за Джери Лий Луис, и за „Пистълс“, и за „Битълс“, и за останалите, като нищо на секундата ще изпаднат в потенциално опасен травматичен шок и тогава ще трябва да ги утешавам, и…
Но пък как стана така, че се съюзих с лошия, с мъжа, изоставил жена си и духнал чак в Испания с някаква Лолитка?! Защо не мога да съм съпричастен на болката и обидата на жена му? Може би трябва да се прибера вкъщи и да шитна индийската скулптура на Лора на някой дрипльо, който я иска, за да я натроши на парчета и да я продаде за жълти стотинки на вторични суровини. Вероятно ще ми се отрази добре. Но знам, че няма да мога да го направя. Пред погледа ми е единствено потресеното лице на смотаняка, в мига, в който си получава по пощата смехотворния чек, и ми е някак отчаяно, болезнено жал за него.
Де да можех да кажа, че животът е пълен с екзотични случайности от този род! Ама не е. Дик ми записа първия албум на „Ликьуорайс Камфитс“ — както ми беше обещал. Джими и Джаки Коркхил спряха да се карат — временно. Майката на Лора не се обади повече, но пък моята се обажда и още как. Убедена е, че Лора ще се заинтересува повече от мен, ако изкарам някакви вечерни курсове. Съгласяваме се, че мненията ни се разминават по този въпрос — дотолкова, че й затварям телефона. Дик, Бари и аз се замъкваме с такси до „Уайт лайън“, за да слушаме Мари и се оказа, че имената ни наистина бяха в списъка на почетните гости. Пътят ни излезе точно петнайсет кинта, но без бакшиша, а бирата там е по два кинта едната. „Уайт лайън“ е по-малък от „Хари Лоудър“, така че мястото е наполовина пълно, вместо да е две-трети празно, а и обстановката е далеч по-приятна, но пък има загряващ изпълнител, някакъв ужасен местен певец композитор, за когото краят на света настъпва веднага след неговата кавърверсия на „Тий фор дъ тилърмен“ на Кет Стивънз — и то не с гръм и трясък, а с мокър парцал по главата. Добрите новини:
1) Не ревах по време на „Бейби, Ай лъв юър уей“, въпреки че ми стана малко нещо кофти.
2) Мари ни спомена: „Бари, Дик и Роб ли виждам там, долу? Радвам се да ви видя, момчета.“ После каза на публиката: „Някога ходили ли сте в музикалния им магазин «Шампионат винил» в Северен Лондон? Страхотен е, наистина си струва.“ И хората почнаха да се обръщат, за да ни видят, при което ние пък почнахме да се споглеждаме занесено от вълнение, при което Бари пък, тъпакът му с тъпак, за малко да се изкиска шумно.