3) Все още исках да фигурирам някъде, върху нечия обложка, въпреки че сутринта, на ставане за работа, брутално повръщах, благодарение на това, че предишната нощ стоях до сто часа, пуших саморъчно свити цигари от евтин, гаден тютюн, наливах се с бананов ликьор и безобразно тъгувах по Лора. (Чакай сега, смята ли се това за добра новина? Може би е по-скоро лоша — окончателното, абсолютно сигурно доказателство, че съм откачил. Но пък същевременно е и добра новина, защото май значи, че все още имам нещо като амбиция, а също и че радио „Мелоди“ не е единствената ми представа за бъдещето.)
Лошите новини:
1) Мари качи някакъв тип на сцената, за да пеят заедно на бис. Пич. Някакъв бунак, дето сподели с нея микрофона по един особено интимен начин, който ама хич не ми се хареса, приглася й, когато пееше „Лъв Хъртс“, пък и през цялото време я зяпаше с повече от очевиден намек, че е по-напред от мен в опашката за снимка върху обложката на албума й. Мари продължаваше да прилича на Сюзън Дей, а скапаняка до нея — тя представи като „Ти-Боун Тейлър, най-добре пазената тайна в Тексас“ — беше леко подобрена версия на Даръл Хол от шоу-дуета „Хол и Оутс“, ако човек изобщо може да си представи такъв дзвер. Дълга руса коса, скули, поне два и трийсет висок, ама пък си имаше човекът и мускули, не може да му се отрече (подчертани от дънково яке на голо), а на всичкото отгоре и глас, в сравнение с който пичът от рекламите на „Гинес“ звучи направо лигаво — глас толкова дълбок, че сякаш се сгромолясва от сцената и се търкулва към публиката като оръдейно гюле. Добре де, ясно ми е, че понастоящем самочувствието ми в сексуален план хич го няма, пък и знам, че жените не винаги си падат по дълга руса коса, скули и височина, а че понякога търсят къса тъмна коса, никакви скули и ширина, но все пак! Трябва да ги види човек! Сюзан Дей и Даръл Хол! Усукани голите хармонии на „Лъв Хъртс“! Едва ли не уста в уста! Добре че оня ден, когато Мари дойде в магазина, бях облякъл любимата си риза, че инак нямаше да имам никакъв шанс.
Други лоши новини няма. Това е.
След края на лайфа, си вдигам якето от пода и поемам към изхода.
— Само десет й половина е — отбелязва Бари. — Дай да пием по още едно.
— Вие останете, ако искате. Аз ще си ходя.
Не исках да пия с някакъв си Ти-Боун, а имах чувството, че Бари пък точно това иска. Като че за Бари да пиеш с някакъв си Ти-Боун би било върховното постижение на десетилетието.
— Не че искам да ви скапвам вечерта. Просто не ми се стои.
— Дори само още половин час?
— Твърдо не.
— Чакай само пет секунди, тогава. Да ида да пусна една вода.
— Аз, също — обажда се и Дик.
Щом се покриха, набързо се изнесох и спрях едно такси. Великолепно е човек да е в депресия. Имаш право на колкото си щеш гнусарско държание.
Толкова ли е кофти да иска човек да си е вкъщи, с колекцията си от плочи? Не е като да колекционираш марки, или поставки за под бирени халби, или антични пумпали. Тук, в плочите, има цял един свят, един по-хубав, по-мръсен, по-агресивен, по-миролюбив, по-пъстър, по-гъзарски, по-опасен, по-любвеобилен свят от този, в който аз живея. Има в него и история, и география, и поезия, и още безброй неща, които би трябвало да съм учил в училище, включително и музика.
Когато най-сетне се прибрах вкъщи (двайсет кинта, без бакшиш за таксиджията), си запарих чаша чай, включих слушалките и изслушах всяко надъхано с гняв парче за жени, за което се сещах и имах на Боб Дилън и на Елвис Костело, а когато свьрших с тях, си пуснах албума на Нил Йънг и го въртях отново и отново, докато главата ми не закънтя в резонанс с него, а когато приключих и с Нил Йънг, си легнах и се зазяпах в тавана, което обаче вече не е онова замечтано и неутрално занимание, каквото беше навремето. Голям майтап, нали, цялата тая работа с Мари? Самозалъгвах се, че в това има нещо, някакво бьдеще, към което да се отправя, така че да направя един лек и неусетен преход. Сега лесно мога да го разбера. Всичко разбирам, щом веднъж вече е отминало — много съм добър по отношение на миналото. Това, което не разбирам, е настоящето.
Отивам на работа доста късно и Дик вече е успял да отговори на едно телефонно обаждане от Лиз. Да съм й позвънял в службата, спешно. Нямах никакво намерение да й звъня в службата. Явно иска да отмени тазвечершната ни среща. Много добре знам защо и няма да й позволя да го направи така лесно. Ще трябва да я отменя „на живо“, чак като се видим довечера.
Накарах Дик да й се обади и да й каже, че бил забравил, но днес няма да идвам в магазина, защото съм отишъл на музикална изложба в Колчестър и съм щял да се върна чак вечерта, заради някаква предварително уговорена среща. Не, Дик няма оставен телефон за връзка. Не, Дик не мисли, че ще се обаждам в магазина. Нарочно цял ден не вдигам телефона, за да не би Лиз да се опита да ме издебне.