— Откъде знаеш?
— Щото половината народ тук аз съм го довела, така че ще танцуват.
Пуснах парчето и Лора и приятелите й наистина се изляха на дансинга, но както се изляха, така се и отляха, като поклащаха глави и се смееха. Това парче е трудно за танцуване, с неговия полутакт на ритъм енд блус, с неочакваните паузи и прескачания. Но Лора остана да танцува и макар да ми беще любопитно да разбера дали ще издържи стоически до края, просто се изнервих, като гледах, че другите в клуба не танцуват, та побързах да пуснах „Дъ лав ю сейв“.
Тя не пожела да танцува на „Джексън файв“, ами наперено се насочи към подиумчето ми, но се усмихваше и повече не ме кара да пускам парчето. Само искаше да знае откъде може да си купи плочата. Казах й, че ако дойде другата седмица, ще й я дам на касетка, което май я изкефи.
Отне ми часове да сглобя записа. За мен правеното на запис е като писането на писмо — свързано е с много изтриване, преосмисляне и започване наново, пък и исках да стане добре, защото… е, честно казано, откак бях започнал да работя като диджей, не бях срещал друга мацка с толкова многообещаващ външен вид, пък нали уж се предполага, че именно свалянето на такива мацки е смисълът на диджейството. Направата на една хубава компилация, подобно на любовните раздели, е мъчителна работа. Трябва да се почне със силно парче, което да привлече вниманието (започнах с „Гот ту гет ю оф май майнд“, но после реших, че тя може и да не изслуша останалата част от касетката, ако още първото парче е това, което всъщност я кефи, така че го зарих някъде към средата на втората страна), да се продължи с нещо малко по-бързо или малко по-бавно от него, ама и не можеш да миксиш черна музика с бяла музика, освен ако бялата не звучи като черна, както не можеш и да записваш едно до друго две парчета на един и същ изпълнител, освен ако, разбира се, не си решил да редиш цялата касета с по две парчета на изпълнител и… ами, има си куп правила в тая магия.
И така, доста труд положих по тази касета, че и до ден днешен имам един-два записа на първоначалните варианти, захвърлени някъде из апартамента, прототипни записи, които впоследствие, като ги преслушах, реших, че не ме кефят. И в петък вечер — най-силната вечер в клуба — когато тя дойде при мен, аз й дадох касетката и оттам насетне нещата си продължиха по реда. Беше добро начало.
Лора беше — всъщност Лора е — адвокат, въпреки че когато се запознах с нея, тя беше друг тип адвокат, различен от този, който е днес: по онова време работеше във фирма за правни консултации (което, предполагам, обяснява редовното купонясване по клубовете и черното кожено рокерско яке, и прическата с гелосани кичури). Сега работи за голяма адвокатска фирма в лондонското Сити (което, предполагам, обяснява скъпите ресторанти и марковите делови костюми, и изчезването на прическата с гелосани кичури, и проявите на язвителен сарказъм). И тази метаморфоза се извърши не защото си беше променила житейските възгледи и се беше преориентирала политически, а защото я съкратиха и не успя да си намери място в друга фирма за правни консултации. Наложи й се да приеме работа, за която годишно й плащаха около четирийсет и пет хиляди лири, само защото не успя да си намери такава, за която годишно щеше да получава под двайсет хиляди лири. Казваше, че този парадокс бил олицетворение на „Тачъризма“ и предполагам, че беше права. Промени се, откакто тръгна на новата си работа. Винаги е била човек с неспокоен дух, вечно като напрегната до краен предел струна, но преди използваше дейно тази своя напрегнатост: тревожеше се, примерно, за правата на наемателите и ги защитаваше срещу некоректните хазяи или за децата от по-бедните квартали, които живеят в нехигиенични жилища без канализация. Сега вече беше тревожна и напрегната само и единствено заради своята работа — колко много работа има, на какъв стрес е подложена, как се справя, какво мислят за нея партньорите във фирмата, и все неща от този род. А когато по изключение не беше тревожна и напрегната заради работата си, то беше тревожна и напрегната заради това, че човек не би трябвало да се чувства тревожен и напрегнат заради работата си, или поне не и заради този вид работа.
Понякога — но напоследък не особено често — успявах да направя или да кажа нещо, което й позволяваше да избяга от самата себе си, и именно в такива моменти си пасвахме най-добре. Често се оплакваше от моята „неуморна тривиалност“, но пък тя понякога вършеше работа.
Никога не съм бил луд по нея, а това ме караше да се тревожа за перспективността на съвместното ни бъдеще: мислех си примерно — а като имам предвид как в крайна сметка се развиха нещата между нас, сега май си го мисля повече отвсякога — че всички интимни връзки се нуждаят от подобна „лудост“, която да им даде един мощен първоначален тласък, първо, за да потръгнат, а после — и за да преодоляват пречките по пътя си. А когато енергията от този тласък се изчерпи и взаимоотношенията стигнат до нещо като замряла уравновесеност, човек може да се огледа и да види какво всъщност се е получило от тази връзка. Може да е нещо съвършено различно от първоначалното, или нещо подобно, но по-умерено и по-спокойно, а може и да е просто едно голямо нищо.