— Часове ли? Повече от един час, така ли? Най-малкото два? Аз си тръгнах в десет и половина, а вие сте се отказали от търсенето в дванайсет и половина, правилно съм разбрал, нали? И сигурно сте се прибрали пеша от единия до другия край на Лондон, а?
— Я, заднико, не ми се прави на много отворен!
Надявам се, че един ден, може би не в рамките на следващите няколко седмици, но определено някъде в обозримо бъдеще, все някой ще е в състояние да се обърне към мен, без да използва някъде в изречението си думата „задник“.
— Добре де, извинявай. Но се хващам на бас, че сте ме търсили не повече от десетина минути, след което сте отишли да пиете с Мари и с как се казваше там оня пич. Ти-Боун.
Ама че гадост е това име — Ти-Боун. Зъбите ми чак изтръпват, като го произнасям — все едно да трябва да си поръчваш „огромен, плътен Бъфало Билбъргър“, когато всъщност искаш един най-обикновен хамбургер или пък „от онова печиво, дето е точно както мама го правеше навремето“, вместо да си кажеш чисто и просто „парче щрудел“.
— Не това е въпросът.
— Добре ли си изкарахте?
— Супер. Ти-Боун е свирил в два албума на Гай Кларк и в един албум на Джими Дейл Гилмор.
— Страхотно.
— Абе, я го духай.
Радвам се, че е събота, защото сме относително по-заети и с Бари няма какво да се дърлим много-много. Докато с Дик се въртим из склада — той запарва чай, а аз търся някакъв стар сингъл на Шърли Браун. И от Дик също научавам, че Ти-Боун е свирил в два албума на Гай Кларк и в един албум на Джими Дейл Гилмор.
— И знаеш к’во? Много свестен пич се оказа — добавя Дик с израз на безкрайна изненада, че човек, достигнал такива неземни висини, е способен да размени и няколко учтиви приказки в кръчмата.
С това словесният обмен между персонала приключва. Днес има твърде много клиенти, с които трябва да говорим.
Въпреки че доста хора влизат в магазина, едва малък процент от тях наистина купуват по нещо. Най-добрите ни клиенти са онези, които в събота просто задължително трябва да си купят някаква плоча, дори да не търсят нищо конкретно. Защото ако не го направят, ще се върнат вкъщи с празни ръце и с огромно и тревожно чувство на неудобство. Винаги може да се разпознае виниленият маниак по това, че след време му писва от рафта, из който рови, и тогава се насочва към противоположния край на магазина, измъква някаква обложка от глъбините на рафта и отива до касата. Така е, защото междувременно е прехвърлял наум възможните покупки („Ако до пет минути не намеря нещо по-добро, ща не ща ще трябва да взема онзи сборен блусалбум, който видях преди половин час“). А после се тровка колко време е изгубил да търси нещото, което всъщност изобщо не иска. Много добре познавам това усещане (винилените маниаци са ми сродни души и аз ги разбирам по-добре, отколкото когото и да било друг на този свят): едно такова боцкащо-лепкаво-тревожно, а на излизане от магазина усещаш главата си замаяна, като пиян си. Ускоряваш крачка, опитваш се да си възвърнеш някак онази част от деня, която си прахосал, и много често имаш силното желание да прочетеш страницата с международните новини във вестника или да гледаш някой филм на Питър Грийнъуей, да хапнеш нещо твърдо и месесто, което да се слегне върху подобната на захарен памук безсмисленост, блокирала мозъчната ти дейност.
Другият тип мои любими сродни души клиенти са хората, обзети от манията да открият някаква натрапчиво въртяща се в главата им мелодия, която ги притеснява, пречи им да мислят; мелодия, която чуват в дишането си, докато тичат да хванат рейса или в ритъма на чистачките на колата им, когато се прибират вкъщи след работа. Понякога обяснението за нея е нещо съвсем очевидно и разбираемо: чули са я по радиото или в някой клуб. Но друг път се появява в ума им изневиделица, като по магия. Понякога зазвучава, разбудена от изгрева на слънцето, или защото са срещнали приятен човек и внезапно почват да си тананикат мелодия, която не са чували от петнайсет-двайсет години. Веднъж в магазина влезе един, който твърдеше, че бил сънувал някаква плоча, цяла-целеничка, мелодия, заглавие, изпълнител. А когато най-сетне му намерих албума по неговото описание (беше едно старо регепарче — „Хепи гоу лъки гърл“ на „Парагонс“), се оказа, че почти няма разлика с онова, което е видял и чул насън, и изпълненият му с благодарност поглед ме караше да се чувствам не като собственик на магазин, а като акушерка или художник, или като вълшебник, за когото преминаването в отвъдното е рутинна практика.