(Но по-късно, точно когато завивахме по моята улица и аз започнах да се притеснявам за болезнеността и трудността на наближаващия разговор, видях по тротоара да върви една сама жена, издокарана като за събота вечер, на път да се срещне с някого някъде, с приятели или любовник. Когато живеех с Лора, ми липсваше… какво? Може би това някоя жена да пътува с рейса, с метрото или с такси към мен, да положи усилие да се срещне с мен, може би да е малко по-издокарана, може би да е малко по-нагримирана от нормалното, може би дори да е малко нервна. Когато бях по-млад, знанието за подобно усилие от страна на жената, дори само за разкарването с рейса, ме караше да се чувствам банално благодарен към нея. Когато обаче имаш постоянна връзка с някого, няма нищо подобно: ако Лора искаше да се види с мен, единственото, което трябваше да направи, беше да обърне глава или да отиде от банята до спалнята, а и тя никога не си правеше труда да се издокара специално за целта. А когато си идваше вкъщи, правеше го, защото живееше в апартамента ми и трябваше все пак да спи някъде, а не защото бяхме любовници; когато излизахме заедно, понякога се обличаше по-специално, понякога — не, и в зависимост от това къде отивахме, но цялата тази работа отново нямаше нищо общо с мен. И така, всичко това го казвам в смисъл, че жената, която видях от таксито, за миг ме и вдъхнови и ме утеши: може би още не съм чак толкова стар, че да не мога да съблазня някоя жена да се разкара заради мен от единия до другия край на Лондон. И знаех, че ако някога в живота ми пак имам среща с жена и че сме се уговорили да се видим примерно в Излингтън, за което на нея й се налага да пропътува едно пет-шест километра от Стоук Нюингтън, то ще съм й благодарен от дъното на нещастното ми трийсет и пет годишно сърце.)
Лора плати таксито и аз отключих входната врата, запалих лампата и я пуснах вътре. Спря се в коридора, за да прегледа пощата, оставена на перваза. Предполагам, че го направи по навик, но разбира се, веднага се озова в неудобно положение: докато обръщаше пощенските пликове, попадна на съобщението за телевизионния абонамент на Иън и макар че погледът й се спря само за миг върху него, това бе напълно достатъчно, за да изтрие и последната следа от съмнение в душата ми. Догади ми се.
— Можеш да му занесеш съобщението, ако искаш — подхвърлих й аз, но не посмях да я погледна, нито пък тя мен. — Така ще ми спестиш труда да му го препращам. — Но тя само го остави обратно върху купчината при ресторантските менюта и визитките на таксиметрови компании и се заизкачва по стълбите.
Когато стигнахме до апартамента, беше ми странно да я видя отново в него. Но това, което бе особено объркващо, беше старанието й да избегне нещата, които нормално прави — можех да усетя как се пази да не направи нещо познато. Свали си якето. Нормално го мяташе върху някой от фотьойлите, но тази вечер не го прави. Държа го известно време в ръка, след което аз й го взех и го хвърлих върху един фотьойл. Тръгна към кухнята, за да пусне чайника или за да си сипе чаша вино, после запря и затова учтиво я попитах дали иска чаша чай, а тя също толкова учтиво ме попита дали имам нещо по-силно от чая и когато й казах, че в хладилника има половин бутилка вино, тя успя да не спомене факта, че когато ме напусна, бутилката беше цяла, и то купена от нея. Без значение, вече не беше нейната бутилка или същата бутилка, или нещо такова. Когато седна, избра фотьойла до стериоуредбата — моят фотойл — вместо този до телевизора — нейният.