— Направи ли го вече? — Кимна към полиците с албуми.
— Кое? — знаех кое, разбира се.
— Великата Реорганизация. — Чувах подчертано главните букви.
А. Да. Оная вечер. — Не ми се щеше да й казвам, че го направих вечерта, когато ме напусна, но въпреки това тя пак успя да пусне една дразнеща малка „я-виж-ти?!“ усмивка.
— Какво? — казах. — Това пък какво значи?
— Нищо. Просто, нали знаеш. Не ти отне много време.
— Не мислиш ли, че имаме по-важни неща за говорене от колекцията ми, албуми?
— Да, така е Роб. Винаги съм го мислела.
Би трябвало, от морална гледна точка, да съм в по-изгодната позиция (в края на краищата, тя е тази, която спи със съседите), но нещо не успявах да се възползвам от ситуацията.
— Къде живя през последната седмица?
— Мисля, че знаеш къде — отговори тихо тя.
— Но трябваше сам да се досетя, нали?
Пак ми се догади, и то адски. Не знаех доколко пролича то лицето ми, но внезапно Лора поизгуби самообладание: изглеждаше уморена и тъжна и гледаше с втренчен поглед пред себе си, за да не се разплаче.
— Съжалявам. Някои от решенията ми бяха погрешни. Не бях много справедлива към теб. Затова наминах през магазина днес, защото реших, че е време да бъда по-смела.
— И сега страх ли те е?
— Да, разбира се, че ме е страх. Чувствам се ужасно. Знаеш ли, всичко това е много трудно за мен.
— Радвам се.
Тишина. Не знаех какво да кажа. Имаше цяла камара неща, които исках да попитам, но бяха въпроси, на които всъщност не исках да знам отговорите: кога започна да се виждаш с Иън и дали стана заради, нали знаеш, заради оная работа с продължителните среднощни шумове откъм неговия апартамент, и по-хубаво ли е („Кое?“ щеше да попита тя; „Всичко“, щях да отговоря аз), и това наистина ли е краят или е само някаква фаза и — ето колко уязвим съм започнал да ставам — поне малко не съм ли ти липсвал, обичаш ли ме, обичаш ли го, при него ли искаш да останеш и по-хубаво ли е, по-хубаво ли е, ПО-ХУБАВО ЛИ Е?
— Заради това, което работя ли стана?
Това пък откъде ми дойде? Разбира се, че не е заради тъпата ми работа. Защо й зададох точно този тъп въпрос?
— Боже, Роб, разбира се, че не.
Ето защо й го зададох. Защото се самосъжалявах и исках някакъв вид евтина утеха: исках да чуя „разбира се, че не“, изречено с нежна убеденост, докато ако й бях задал Важния Въпрос, то можех да получа неудобно отрицание или неудобно мълчание или неудобно признание, а не исках никое от тях.
— Това ли си мислиш? Че те напуснах, защото не си достатъчно голяма работа за мен? Моля те, не съм чак толкова лоша.
— Де да знам. Това е едно от нещата, за които се сетих.
— Какви са другите?
— Логичните неща.
— Кои са логичните неща?
— Не знам.
— Значи не са чак толкова логични, нали.
— Не са.
Пак тишина.
— Как вървят нещата с Иън?
— Хайде, Роб. Не ставай дете.
— Защо пък дете? Живееш с тоя човек. Просто исках да знам как вървят нещата.
— Не живея с него. Просто останах там за няколко дни, докато реша какво ще правя. Слушай, това си е моя работа и на никой друг. Разбираш, нали?
Винаги го казват. Винаги, винаги казват, че това си е тяхна работа и на никой друг. Бих се хванал на какъвто си щеш бас, че ако в края на „Кратко запознанство“ Силия Джонсън беше офейкала с Тревор Хауард, то и тя щеше да каже на мъжа си, че е нейна работа и на никой друг. Това е закон номер едно на любовните травми. Издадох доста отблъскващ и неподходящо комичен гърлен звук, в израз на моето несъгласие и Лора почти се изсмя, но в последния момент реши да не го прави.
— Напуснах те, защото въобще не се разбирахме, дори не си говорехме много-много и защото съм на възраст, когато човек се опитва да подреди живота си, а не виждах как мога да го направя с теб, защото ти изглежда си неспособен да подредиш дори собствения си живот. И донякъде се интересувах от друг човек, а после нещата се развихриха малко повече от необходимото и затова ми се стори, че моментът е подходящ да си ходя. Но нямам никаква представа какво ще стане занапред с Иън. Вероятно нищо. Може би малко ще пораснеш и може би тогава ще успеем да оправим нещата. Но може пък и никога повече да не се видим. Не знам. Единственото, което знам е, че за мен сега не е подходящо да живея тук.
Още тишина. Защо хората — или по-точно, защо жените — са такива? Няма никакъв смисъл да се разсъждава така, няма никакъв смисъл от цялата тая бъркотия и съмнения, и сивота, и размити линии там, където би трябвало да има ясна и четлива картина. Съгласен съм, че е необходимо човек да си намери нещо ново, за да се освободи от старото — необходимо е да си изключително смел и зрял, та да зарежеш нещо, само защото работите не вървят особено добре. Но не можеш да го правиш така половинчато, както го прави Лора. Когато започнах да се виждам с Роузи — жената симултантен оргазъм, не бях такъв. По мое мнение, тя беше сериозна перспектива, жената, която щеше безболезнено да ме извади от една връзка и да ме въведе в друга, а фактът, че нещата не се развиха точно по този начин и че тя се оказа пълен провал, беше просто въпрос на лош късмет. Поне имах в ума си някакъв план действие, а не се осланях само на всички тия приказки „ех Роб имам нужда от време“.