— Но не си напълно решила окончателно да ме напуснеш, така ли? Все още има някаква възможност пак да се съберем, така ли?
— Не знам.
— Ами, щом не знаеш, значи сигурно има възможност.
— Не знам дали има.
За бога!
— Точно това казвам. Че ако не знаеш дали има възможност, значи трябва да има възможност, нали? То е все едно някой да е в болница, да е сериозно болен и лекарят да каже, че не се знае дали е възможно да бъде спасен или не, но това съвсем не значи, че човекът със сигурност ще умре, нали? А че може и да оживее. Макар и със съвсем малка вероятност.
— Предполагам, че е така.
— Значи е възможно пак да се съберем.
— Ох, млъквай, Роб.
— Искам просто да разбера къде ми е мястото. Какви шансове имам.
— Не знам какви са ти скапаните шансове. Опитвам се да ти кажа, че съм объркана, че от дълго време насам не съм била щастлива, че сме създали ужасна бъркотия и че се срещам с друг. Това са важни неща.
— Предполагам, че да. Но мисля, че ще е добре да ми кажеш поне горе-долу какви шансове имам.
— Добре, добре. Има девет процента вероятност отново да се съберем. Това изяснява ли ти ситуацията? — Вече дотолкова й беше писнало от цялата тази работа, толкова малко й оставаше, за да избухне, че беше стиснала здраво очи, а думите се изливаха от устата й като яростно отровно съскане.
— Сега вече говориш пълни глупости.
— Някъде дълбоко в себе си знаех, че не тя говори пълните глупости, а аз. На едно определено равнище разбирах, че тя не осъзнава, че всичко между нас е вятър и мъгла работа. Но това не ми помага особено много. Кое е най-лошото, когато те зарежат? Липсата на контрол е най-лошото. Ако можех да контролирам кога и как ме зарязват, тогава нещата нямаше да изглеждат чак толкова зле. Но пък тогава нямаше и да съм зарязан, нали? Раздялата щеше да е плод на взаимно съгласие. Щеше да е заради различия в музикалните ни вкусове. Щеше да е напускане с цел развитие на солова кариера. Знаех колко банално детински беше да упорствам и да я притискам по този начин, за да получа някакво уверение, но то беше единственото, което можех да направя, за да си възвърна какъвто и да било контрол над ставащото.
Когато видях Лора да ме чака пред магазина, разбрах — абсолютно без никакво съмнение — че искам тя да се върне при мен. Вероятно, защото именно тя ме заряза и си тръгна. Ако успеех да я убедя, че има поне минимална възможност да закърпим нещата, то това щеше да ми помогне много: ако не ми се налагаше да съм вечно наранен и безсилен, и нещастен, то щях да мога да се справям и без нея. С други думи, бях нещастен, защото тя не ме искаше. Ако успеех да убедя себе си, че поне малко ме иска, то щях да съм добре, защото тогава аз пък нямаше да я искам, и щях да мога да продължа нататък в търсенето си на друга жена.
Лора направи гримаса, която през последните няколко месеца ми беше станала до болка позната, и ми отправи поглед, затаил едновременно израз на безкрайно търпение и безнадеждно отчаяние. Това, че е изобретила специално за мен този поглед, не ме караше да се чувствам особено добре. Преди нямаше нужда да гледа така. Издиша тежко, облегна глава на ръката си и зяпна в стената.
— Добре, може и да оправим нещата. Възможно е да се случи нещо подобно. Не казвам, че е много вероятно, а просто че има някаква вероятност да стане.
— Супер.
— Не, Роб, не е супер. Нищо не е супер. Всичко е ужасно кофти.
— Но няма повече да е така, ще видиш.
Тя поклаща глава, най-вероятно в знак на недоверие.
— Прекалено се уморих за нещо повече от това. Знам, че искам много, но би ли се върнал в кръчмата при другите, докато си прибера някои неща? Необходимо ми е да мога да мисля, докато го правя, а ако ти си тук няма да мога да мисля.
— Няма проблем. Ако ми позволиш да ти задам само един въпрос.
— Добре. Един.
— Звучи глупаво.
— Няма значение.
— Няма да ти хареса.
— Просто… го задай.
— По-хубаво ли е?
— По-хубаво ли е кое? Кое да е по-хубаво от кое?
— Ами. Секса, предполагам. По-хубаво ли е, когато правиш секс с него?