— Боже господи, Роб. Това ли те тормози наистина?
— Разбира се, че ме тормози.
— Наистина ли мислиш, че би имало някакво значение каквото и да отговоря?
— Не знам.
Наистина не знаех.
— Ами, истината е, че и аз не знам. Още не сме го правили.
Да бе, да!
— Никога?
— Не. Не съм имала желание.
— Дори и преди, когато той живееше на горния етаж?
— Много ти благодаря. Не. Ако си спомняш, тогава живеех с теб, нали?
Почувствах се малко засрамен и не казах нищо.
— Спали сме заедно, но не сме правили любов. Не още. Но едно нещо ще ти кажа. С него спането заедно е по-хубаво.
Да! Да! Това бяха чудесни новини! Господин Шейсетминутков все още не беше успял да си запише точки на таблото! Целунах я по бузата и отидох до кръчмата, за да се видя с Дик и Бари. Почувствах се като нов човек. Всъщност почувствах се толкова по-добре, че направо излязох и преспах с Мари.
Десет
ФАКТ: над три милиона мъже във Великобритания са спали с по десет или повече жени. И нима всички те приличат на Ричърд Гиър? Всичките ли имат богатството на Крез, чара на Кларк Гейбъл, свръхестествените умения на Ерол Флин, чувството за хумор на Клайв Джеймс? Не. Едното няма нищо общо с другото. Може половин дузина сред тези три милиона мъже да притежават едно или повече от споменатите неща, но пак остават… ами… три милиона, плюс-минус половин дузина. И са си просто мъже. Ние сме просто мъже, защото аз, дори аз, съм сред тези облагодетелствани три милиона. Десет не е чак толкова много, ако си неженен и в средата на трийсетте си години. Като се позамисли човек, десет партньорки за две десетилетия всъщност е доста слаба работа: една на две години, и ако някоя от тях не е била просто еднодневка, появила се по време на двугодишна суша, то не си чак точно загазил, но пък не си и най-великият любовник на квартала. Десет не е много, не и за ерген на трийсет и няколко години. Пък и двайсет не са чак толкова много, ако гледаме на въпроса по този начин. А всичко над трийсет, по мое мнение, би заслужавало участие в шоуто на Опра на тема сексуален разврат.
Мари беше седемнайсетата ми любовница. Питате се, сигурно: „Тоя пък как го прави?“. Носи кофти пуловери, отнася се лошо с бившето си гадже, мърморко е, няма пукната пара, движи с „Музикалните Идиоти Близнаци“, а същевременно успява да си легне с издаваща албуми американска поппевица която прилича на Сюзън Дей. К’во става тука, бе? Как става’ тия работи?!
Първо, нека не се увличаме. Да, издава албуми, но записите са правени в някакво затънтеното студио в Блекпул с иронично звучащото име „Хит рекърдс“, при това с договор, който е толкова изгоден за нея, че е принудена сама да си продава касетите по време на паузите в лайфа си в престижното Лондонско нощно заведение „Сър Хари Лоудер“. И ако познавам достатъчно Сюзан Дей — а смятам, че я познавам от едно двайсетина години — то съм убеден, че тя ще е първата, която ще се съгласи, че да приличаш на Сюзан Дей в „Закона на Ел Ей“, не е като да приличаш на, да речем, Вивиан Ли в „Отнесени от вихъра“.
Е, да, но дори и така да е, нощта ми с Мари беше моят най-страхотен сексуален триумф, моето „чудо на чудесата“. И знаеш ли как стана работата? С въпроси. Това е всичко. Това е моята тайна. Ако някой иска да знае как става работата със седемнайсет жени, ни повече, ни по-малко, бих го посъветвал: Задавай въпроси, брато! Номерът със задаването на въпроси действа безотказно, защото не това е общоприетият начин на свалка, поне не и според обобщената мъжка мъдрост. Все още има достатъчно много старомодни устати себелюбци и его-маниаци наоколо, та да може някой като мен да изглежда освежаващо различен. Мари даже спомена нещо такова по време на срещата ни…
Нямах никаква представа, че Мари и Ти-Боун щяха да бъдат с Дик и Бари в кръчмата, които изглежда им бяха обещали една истинска английска събота вечер — бира, къри, дим, среднощния рейс и всичките му там други екстри. Все пак се зарадвах да ги видя — и двамата. Чувствах се наистина приповдигнато след триумфа си с Лора, а като се имаше предвид, че Мари ме беше виждала единствено несловоохотлив и намусен, сигурно се е чудила какво става. Да си се чуди. Не ми се случва често да съм загадъчен и различен.
Седяха около една маса и пиеха бира от халби. Мари се попремести навътре, за да ми направи място да седна и веднага щом го направи, разбрах, че съм загубен, нямаше ме, край. Мисля, че именно тя беше „видяната от таксито на път за сьботно веселие жена“, която ми даде начален тласък. Възприемах загрижеността на Мари да ми направи място като миниатюрен, но многозначителен романтичен жест: вижте, направи го заради мен!… Жалък съм, знам, но веднага след това започнах да се притеснявам, че Бари или Дик — Бари по-точно — са й казали къде съм и за какво. Защото, ако знаеше за Лора и за това, че в момента сме в процес на скъсване, поради което не съм много на себе си, тя сигурно щеше да изгуби интерес към мен, а като имаме предвид, че тя по принцип не се интересува от мен, то щях да се озова в ситуация на пълна липса на интерес от нейна страна. От гледна точка на нейния интерес, щях да съм на червено.