И тъй, жилището й доста напомняше на моето — тесен апартамент на втория етаж от триетажна сграда. Всъщност толкова много приличаше на моето, че чак започнах да се притеснявам. Толкова ли е лесно човек да получи всичко онова което смятах за върхови постижения в моя живот? Звънваш на приятел и готово, така ли? А на мен ми отне повече от десетилетие да пусна дори тези мои плитки корени! Но пък нещо куцаше, цялата й акустика беше някак сбъркана. Нямаше книги, нямаше стена, отрупана с албуми и имаше съвсел малко мебели, диван и един фотьойл. Нямаше стереоуредба, само едно малко касетофонче и няколко касети, част от които си беше купила от нас. И две китари, предизвикателно и вълнуващо облегнати на стената.
Отиде до кухнята, която на практика си беше част от хола. Донесе малко лед и две чаши (не ме пита дали искам лед или не, но тъй като това беше първата й фалшива нота за цялата вечер, реших да си трая) и седна до мен на дивана. Питах я разни работи за Остин, за клубовете и хората там. Също така й зададох и доста въпроси за бившето й гадже и тя каза хубави неща за него. Обясни за положението си и за раздялата по един мъдър и честен начин, с лека нотка на суха самоирония и вече разбирах защо песните й бяха толкова добри. Аз не казах хубави неща за Лора или поне не казах нищо чак толкова лично. Чупех ъглите и подрязвах завоите, и разширявах мащабите, и говорех сякаш с главни букви, за да изглежда всичко много по-подробно, отколко всъщност беше. Та по този начин тя успя да узнае по нещо и за Иън (въпреки че нямаше как да чуе среднощните звуци откъм неговия апартамент, както ги чувах аз), и за нещата с Лора (но нищо, свързано с аборти и пари, нито пък с вбесяващи ме симултантно-оргазмиращи жени). Звучеше интимно, дори на мен ми звучеше интимно: говорех тихо, бавно, замислено, изразих съжаление, казах някои по-кротки думи за Лора, намеквах за наличието на дълбок океан от меланхолия, някъде съвсем близо до повърхността. Но всъщност всички тези работи бяха пълна глупост, комиксов образ на свестен чувствителен мъж, но пък свърши работа, защото така можех сам да извая някаква реалност за мен самия и защото — поне така си мислех — Мари вече бе решила, че ме харесва.
Тревожа се, че напълно съм забравил как се правят нещата на следващия етап, макар че така и не бях сигурен дали ще има следващ етап. Помнех само най-детинските номера — пускаш ръка по облегалото на дивана и я оставяш да падне върху рамото й или докосваш крака й с твоя. Помнех псевдовъзрастните номера, дето ги използвах, когато бях на двайсет и няколко години — поглеждаш гаджето в очите и питаш дали иска на си легне с теб. Но сега вече нищо от всичко това не ми извежда подходящо. Какво се прави, когато си на възраст, на която вече знаеш, че тези номера не минават? Това, което се получи в крайна сметка бе един немарлив сблъсък насред хола. Аз станах, за да отида до тоалетната, тя каза, че ще ми покаже пътя, блъснахме се един в друг, тя залитна, аз я хванах, целунахме се и така отново се озовах в страната на сексуалната невроза.
Защо първото нещо, за което се сещам в подобна ситуация, е за провал? Защо не мога просто да се забавлявам? Но зададеш ли си веднъж този въпрос, значи вече си загубен: увереността в собствените сили е най-лошият враг на мъжа. А у мен вече се беше породила остро притеснение дали и тя усеща ерекцията ми така силно, както я усещах аз, и ако да, какво ли си мисли по въпроса. Но не можех да поддържам дори това си притеснение, камо ли нещо друго, защото веднага бях отрупан с други притеснения и така следващият етап започна да ми изглежда страховито труден, неизмеримо ужасяващ, тотално невъзможен.