Къде сбъркахме? Какво беше и какво не беше наред? Всичко и нищо. Всичко си беше наред: прекарахме приятна вечер, правихме секс, който не засрами никой от двама ни, дори имахме и „разговор на зазоряване“, за който аз, а вероятно и тя също, щях да си спомням още хиляди години. Нищо не беше наред: и онова мое тъпо колебание в началото, когато не знаех дали искам да си тръгна или не; и после тъпото ми неуверено държание, с което оставях впечатлението, че съм малоумен смотаняк; и това, че първо се разбирахме идеално, а после пък нямаше какво толкова да си кажем; и това как се разделихме на сутринта; и това, че сега има точно толкова голяма вероятност снимката ми да се появи на обложката на някой неин албум, колкото и преди да се запознаем. И всичко това изобщо не е въпрос на гледна точка — дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна. Защото в действителност ние с нея по-скоро пресипахме съдържанието от една препълнена догоре половинлитрова халба в друга, празна, но двойно по-голяма. Но аз просто трябваше да се уверя точно колко има. И сега вече знаех.
Единайсет
Цял живот съм мразел неделите, по съвсем основателни напълно логични типично британски причини (задължителни неделни служби и молитви — в църква, по радиото и по телевизията — затворени магазини, остатъци от вчерашния обяд, до които не искаш и да се докоснеш, но просто няма начин да избягаш), а също така и по съвсем основателни и напълно логични международни причини. Но тази неделя беше направо върхът. Имаше цял куп неща, които можех да свърша. Имах касети за записване и филми за гледане, и хора, на които трябваше да се обадя по телефона… Но не и желание да се занимавам с каквото и да било от всички тези неща. Отидох си вкъщи към един, а към два вече се чувствах толкова зле, че реших да си отида вкъщи у дома — моето вкъщи у дома беше: у дома при мама и татко, у дома при остатъците от вчерашния обяд и при задължителните неделни служби и молитви. Причината бе в това, че предишната нощ се бях събудил по никое време, за да се чудя къде ми е мястото: знаех, че мястото ми не е у дома, пък и не исках мястото ми да е у дома, но у дома беше единственото място, което наистина познавах.
Моето у дома е почти в предградията на Уотфорд, в един от най-крайните квартали на Лондон, до който се стига след дълъг път с автобус, след като си слязъл на последната спирка на метрото. Сигурно е ужасно място за прекарване на детство, но честно казано, като дете нямах нищо против да прекарвам детството си там. Докъм тринайсетгодишната ми възраст това беше просто мястото, където си карах колелото на воля; в периода между тринайсет и седемнайсет — мястото, където ходех по срещи с момичета. Така че на практика имах само една междуетапна година — между седемнайсет- и осемнайсетгодишната ми възраст, когато се преселих в Лондон — за да осъзная какво всъщност представлява това място — воняща, затъпяваща, потискаща крайградска дупка. Тази една единствена година ми бе напълно достатъчна, за да се отвратя от родния ми квартал и да го намразя от дън душа. Преди десетина години — когато майка ми най-сетне се примири неохотно с факта, че аз никога вече няма да се върна да живея там — родителите ми също се преместиха. Но само до съседната улица, в тристайна къща близнак, като си запазиха и телефонния номер, и приятелите, и начина на живот.
Брус Спрингстийн го казва просто и ясно: или оставаш и гниеш, или бягаш и гориш. Чудничко. Но пък човекът пише песни, при това хитове, така че явно му трябват точно такива простички и ясни „или-или“. Никой никога обаче не ти казва, че сьществува и друга една житейска възможност — бягаш и гниеш. Никой не пише песни, още по-малко пък хитове, за това как при бягството често има засечки и че човек може да напусне вонящата, затъпяваща и потискаща крайградска дупка, да се пресели в големия град и накрая пак да се окаже, че живее все същия муден, затъпяващ и потискащ крайградски живот. Точно така обаче стана с мен; точно така обаче става и с повечето хора.