Родителите ми са си съвсем обикновени хора и родители, ако си падаш по такъв тип обикновеност, щото аз не си падам. Баща ми е леко скучноват и доста досаден тип, но затова пък голям всезнайко, което си е направо фатална комбинация: дори само по глупавата му, претенциозна брада си личи, че от него не може да се очаква да ти каже нищо смислено и че за нищо на света няма да се вслуша в езика на здравия разум. Майка ми си е просто най-обикновена майка и нищо друго — недопустимо и непростимо изказване, което никога и пред никого не бих направил, освен сега, пред теб. Непрекъснато се тревожи, притеснява се, мрънка ми и ми опява заради магазина, мрънка ми и ми опява заради това, че все още нямам деца. Ще ми се по-често да имам желание да ги виждам, но нямам такова желание и когато липсва друго, което да ме кара да се чувствам зле, чувствам се зле заради това, че нямам по-често желание да ги виждам. Щяха да се зарадват да ме видят днес, въпреки че направо ми се стъжни, като прочетох във вестника, че точно по същото време ще дават по телевизията сапунения сериал „Дженевиев“. (Любимите пет филма на баща ми: „Дженевиев“, „Жестоко море“, „Зулу“, „Ах, г-н Портър“ — умира да се смее на него — и „Стрелците от Навароне“. Любимите пет филма на майка ми: „Дженевиев“, „Отнесени от вихъра“, „Каквито бяхме“, „Смешно момиче“, „Седем годеници за седем братя“. Така или иначе, разбираш какво имам предвид, а още по-добре ще ме разбереш, като ти кажа, че според родителите ми ходенето на кино било само прахосване на пари, защото рано или късно всичките филми ги давали по телевизията.)
Когато пристигнах обаче, се оказа, че са ми скроили доста кофти номер: нямаше ги вкъщи. Лангадурках се хиляда спирки със скапаното метро в неделя следобед, после осем часа кибичих да чакам скапания рейс, освен това ще дават скапания „Дженевиев“ по скапаната телевизия, а тях ги няма вкъщи! И дори не ми се обадиха да ми кажат, че няма да са си вкъщи (не че аз им се бях обадил да им кажа, че ще идвам). Ако имах и най-малка склонност да се самосъжалявам — а аз определено имам, и то не малка — щях направо да се срина от ужасната ирония на тази ситуация: когато най-сетне имам нужда да се видя с родителите си, те не са си вкъщи!
Вече се канех да поема обратно към автобусната спирка, когато майка ми отваря прозореца на отсрещната къща и ми виква:.
— Роб! Робърт! Идвай тук! Влизай!
Никога не съм познавал хората, които живеят отсреща, но аз май бях единственият в квартала, който не ги познава: вътре беше тъпкано с хора.
— Какъв е поводът?
— Дегустация на вино.
— Да не е от домашното на татко?
— Не. Истинско вино. Днес сме на австралийско. Събираме помежду си пари, купуваме вино, всеки път различно, и плащаме на специалист дегустатор да ни разясни всички особености и тънкости.
— Не знаех, че се интересувате от вина.
— О, да, интересуваме се. Баща ти обожава виното.
Разбира се, че го обожава. Но пък сигурно е ужасно да се работи с баща ми на сутринта след дегустация на вино: не заради остатъчната смрад на пиячка, кръвясалите очи и дръпнатото поради махмурлука държание, а заради цялата онази новопопита от него информация, която гори от желание да сподели, и затова през по-голямата част от деня ще досажда на колегите си да им разправя разни винарски неща, дето изобщо не ги интересуват. Сега стои в другия край на стаята, говори с някакъв костюмиран мъж — най-вероятно гостуващия специалист дегустатор — в чиито очи се чете тотално отчаяние и пълна безнадеждност. Баща ми ме видя, направи шокирана гримаса, но естествено не прекъсна разговора си заради мен.
Стаята беше пълна с хора, които не познавах. Изпуснал бях частта, в която пичът обяснява и раздава чашите. Бях пристигнал във вихъра на вече същинското пиене и макар от време на иреме да виждах някои заблудени индивиди да жабуркат вино в устата си и да примляскват, основното занимание на всички останали беше да се наливат с възможно най-висока скорост. Те това не го очаквах. Дойдох си у дома, за да прекарам следобеда в мълчалива депресия при мама и татко, а не за да се озова на див купон с куп непознати. Целта на посещението ми бе единствено да се убедя, че животът ми може и да е сив, тягостен и празен, но пък не е чак толкова сив, тягостен и празен, колкото този на родителите ми в Уотфорд. Ама пак бях прецакан. Не ми мина номерът. Да, животът в Уотфорд може и да е сив и тягостен, но е поне сив, тягостен и пълен. Чакай сега малко, нима родителите имат право да ходят по купони в неделя следобед, при това без никакъв повод?!