— Мамо, днес дават „Дженевиев“ по телевизията.
— Знам. Пуснали сме го да се записва.
— Откога имате видео?
— От няколко месеца.
— Никога не сте ми споменавали.
— Никога не си питал.
— Това ли трябва да правя всяка седмица? Да ви питам дали сте си купили някакви нови потребителски джаджи?
До нас приближава огромно женище в жълт кафтан.
— Ти трябва да си Робърт.
— Да. Здрасти.
— Аз съм Ивон, вашият домакин, пардон, домакиня… — Без особена причина, женището избухва в безумен кикот. Страшно! Явно бях попаднал в цирка. — Ти работеше в музикалната индустрия, нали?
Погледнах майка ми многозначително, но тя ми се прави на дръж ми шапката.
— Не, не точно. Имам магазин за плочи.
— Е, няма значение. Горе-долу е същото. — И женището пак се изкикотва.
Щеше да ми подейства успокояващо, ако можех да си мисля, че е пияна, но ме е страх, че истината е съвсем друга.
— Предполагам. А трътлата във фотоателието, която ти проявява снимките, работи във филмовата индустрия.
— Да ти дам ли моите ключове, Роб? Можеш да си идеш вкъщи и да включиш чайника.
— Разбира се. Не дай си боже да остана тук да пийна и да се повеселя.
Ивон изломоти нещо и отплува встрани от нас. Майка ми май наистина се радваше да ме види, защото забрави да мрънка и да ми опява за неучтивото ми държание, но и без мрънкане и опяване, аз пак се позасрамих малко от себе си.
— Както и да е, мисля че наистина ми е време за чаша чай — отбелязва майка ми примирително, после отиде до Ивон и започна нещо да й шепне, а женището ме поглежда, наклонило глава на една страна и удължава лице в тъжовна гримаса. Майка ми явно й разправяше за скъсването с Лора, с което се опитваше да ме оневини за неприличното държание. Не ми пука. Може пък Ивон да се разчувства достатъчно, за да ме покани на следващата дегустация.
Прибрахме се и догледахме остатъка от „Дженевиев“.
Баща ми се върна около час по-късно. Пиян, естествено.
— Отиваме на кино. Всички. Заедно — оповести той.
Те това вече беше прекалено.
— Ти нали не одобряваше ходенето на кино, татко?
— Не одобрявам глупостите, които ти гледаш. Много дори одобрявам обаче хубавите, добре направени филми. Британските филми.
— Какво ще дават? — пита майка ми.
— Продължението на „Стая с изглед“.
— Ах, прекрасно. Някой от отсреща ще дойде ли?
— Само Ивон и Брайън. Но трябва да побързаме. Почва след половин час.
— Аз не мога да дойда, трябва да се връщам в града — подхвърлих. За целия следобед бях разменил само по няколко думи и с двамата.
— Никъде няма да се връщаш — каза баща ми, — идваш с нас. Аз черпя.
— Не е заради парите, татко. Заради скапания магазин е. Става късно. Утре съм на работа.
— Покажи малко живец бе, човек. Пак ще си в леглото в единайсет. Ще ти подейства добре. Ще те ободри. Поне известно време няма да си мислиш за разни работи.
Това бе първа реплика, която си разменихме по въпроса, че имам разни работи за мислене. Но пък той по принцип грешеше. Установил съм, че когато си на трийсет и пет, ходенето на кино в компанията на мама, татко и откачените им приятели не те спира да си мислиш за разните си работи. Тъкмо дори напротив, страшно много те предразполага да си мислиш за разните си работи. Докато чакахме Ивон и Брайън да изкупят докрай целия щанд за пуканки, имах най-ужасното и смразяващото кръвта преживяване: най-жалкият човек на света ми се усмихна съжалително. „Най-Жалкият Мъж На Света“ имаше очила тип Денис Тейлър и конски зъби. Носеше мръснобежово платнено яке и протрити на коленете кафяви джинси. И той също бе поведен от родителите си да гледа продължението „Стая с изглед“, въпреки че гонеше трийсетака. И ме дари тази страховита усмивчица на съжаление, защото беше видял в мое лице брат по съдба. Това така ужасно ме притесни, че до края на филма изобщо не можах да фокусирам вниманието си върху Ема Томпсън, Ванеса и останалите. Когато най-сетне успях да се съвзема, филмът беше прекалено напреднал, за да мога да разбера за какво всъщност става дума. Знам само, че накрая една полица с книги пада върху главата на някакъв пич.
Бих стигнал дори до такава крайност, че да класирам усмивчицата на НЖМНС сред петте най-кофти унижения през целия ми досегашен живот — в момента обаче просто не мога да се сетя кои бяха останалите четири. Но пък знам все пак, че не съм чак толкова жалък и достоен за съжаление, колкото най-жалкия човек на света. (Ами да, да не би пък той да е прекарал предишната нощ в леглото на американска поппевица? Силно се съмнявам.) По-важното и по-страшното обаче е, че за него тази разлика явно не е толкова очевидна и недвусмислена, колкото бих искал да бъде. Но пък то е лесно обяснимо, като имам предвид в каква ситуация сме и двамата. В действителност именно тази разлика е в основата на привличането, което всички човешки същества — стари и млади, мъже и жени — изпитват към другия пол: всички ние имаме нужда от някой, който да ни спаси от малките усмивчици на съжаление и на съчувствие, отправени ни по опашките пред кината в неделните вечери; всички ние имаме нужда от някой, който да ни спаси от тотално затъване в тресавището на самотата, където перманентно самотните живеят със своите мама и татко. А, не, никога повече! Никога повече няма да се върна там. Предпочитам до края на живота си да си стоя сам вкъщи, отколкото да рискувам отново да привлека към себе си подобен знак на внимание.