— Значи според теб щях непременно да го гледам, така ли?
— Откъде да знам, бе човек, щял ли си да го гледаш, не си ли щял да го гледаш? Щото междувременно може да те сгази рейс или изведнъж да ослепееш, или нещо друго. Или да си промениш решението. Или да нямаш пари за билет. Или да ти е писнало хората да ти казват, че трябва непременно да го гледаш.
Това, последното, нещо хич не ми се хареса.
— Защо пък непременно?
— Защото е страшен филм бе, човек! Защото те кара да се смееш и те надъхва с агресия. Защото участват Харви Кайтел и Тим Рот. А бе защото, с една дума, всичко. И защото саундтрекът му е супер.
Май не беше много удачно да правя паралел между „Глутница кучета“ и това дали Иън и Лора спят заедно. Защото в Иън определено няма нищо от Харви Кайтел и Тим Рот. И защото Иън изобщо не ме кара да се смея. Само дето ме надъхва с агресия. Но пък въз основа на това, което се чуваше през тавана, саундтракът му е пълен боклук. Така че прекратявам разговора.
Но пък това „все още“ продължаваше да ме човърка.
Звъннах на Лора в работата.
— А, здрасти, Роб — казва тя все едно съм някаква нейна приятелка, която се радва да чуе. (1. Не съм приятелка, нито пък приятел, ако трябва да бъдем точни. 2. Не се радва да ме чуе. И като оставим тези подробности настрана…) — Как я караш?
Нямах никакво намерение да й позволя да се измъкне с номера „бяхме гаджета, ама сега вече всичко — между нас е наред“.
— Зле, мерси.
Тя въздъхва обезсърчено, а аз продължавам настойчиво:
— Какво ще кажеш да се видим? Искам да обсъдим някои от нещата, които каза онази нощ.
— Не искам да… Още не съм готова да говорим пак за всичко това.
— И какво се очаква да правя, докато се приготвиш? — Знам как й прозвучах (отчаяно, жалко, горчиво), но не можех да се въздържа.
— Просто… живей си живота. Не може вечно да се мотаеш наоколо и да чакаш да ти кажа защо повече не искам да бъда с теб.
— А какво стана с това, че може и да се събираме наново?
— Не знам.
— Защото оная вечер ти каза, че може и да се съберем наново. — Знаех, че това доникъде няма да ме отведе, както и че в момента тя не е готова за компромиси и отстъпки, но ми се прииска да я притисна и затова го казах.
— Нищо подобно не съм казвала.
— Каза! Каза! Каза „възможно е“! То е все едно да кажеш „може и да…“! — Господи! Това си беше направо достойно за съжаление.
— Роб, на работа съм. Ще говорим, когато…
— Щом не искащ да ти звъня в службата, дай ми домашния си телефон. Съжалявам, Лора, но няма да затворя, преди да се съгласиш да се видим. Не виждам защо всичко трябва да става все по твоите правила.
Тя се изсмива горчиво.
— Добре, добре, добре, добре. Утре вечер? Ела да ме вземеш от офиса след работа. — Звучи ми напълно разгромена.
— Утре вечер? Петък? Свободна си? Добре. Супер. Ще се радвам да те видя. — Но не бях сигурен, че е чула този мой ведър, помирителен, искрен завършек на разговора. Вече беше затворила телефона.
Тринайсет
В края на работния ден тримата се мотаехме безцелно из магазина, приготвяхме се да си ходим и се дърлехме един друг заради парчетата, които всеки от нас беше включил в класацията си на най-любими пет песни от албуми за всички времена.
(Моите: „Джейни Джоунс“ на „Клеш“ от албума им „Клеш“; „Тъндър роуд“ на Брус Спрингстийн от „Борн ту рън“; „Смелс лайк тийн спирит“ на „Нирвана“ от „Невър майнд“; „Лет’с гет ит он“ на Марвин Гей от едноименния албум; „Ритърн ъф дъ Грийвиъз ейнджъл“ на Грам Парсънс от „Грий-ииъз ейнджъл“. Коментар на Бари: „Не можа ли да избереш нещо още по-очебийно? Ами що не сложи тогава «Битълс»? А що пък не и «Ролинг Стоунс»? А що не и… смотаните… смотания… Бетховен! Първото парче от първата страна на албума му «Пета симфония», а? На теб трябва да ти се забрани със закон да си собственик на музикален магазин.“ После почнахме да се дърлим по въпроса дали той е претенциозен сноб, който не признава никой от наложилите се на пазара певци и банди — Дали „Файър ейнджълс“, които са в класацията на Бари, са наистина по-добри от Марвин Гей, който не е в тази класация? — или аз съм досаден, застаряващ пръдливец с допотопни улегнали вкусове.)
И тогава Дик — за пръв път в цялата му кариера в „Шампионат винил“, като изключим предварително известните ни случаи, когато знаехме, че ще ходи до някое забутано място да слуша някоя забутана банда — каза:
— Момчета, тази вечер не мога да дойда с вас в кръчмата.
Настана мъртвешка тишина на изненада и потрес.