— О, да бе, да, много ми пука за него.
— А би трябвало да ти пука.
— Защо?
— Защото… единственото, което постигаш по този начин, е да ги съюзиш срещу себе си. Преди да започнеш този твой телефонен терор, такъв съюз просто нямаше. Бяхте си трима души в една и съща каша. А сега вече те двамата имат нещо общо, а ти надали искаш то да се задълбочи.
— А тебе пък какво те интересува? Нали ме смяташ за задник, поне така ми каза оня път?
— Така е, но и той също е задник. Дори по-голям от теб, независимо, че още нищо кофти не е направил.
— И защо е задник?
— Много добре знаеш защо.
— Ти пък откъде знаеш, че аз знам защо той е задник?
— Защото Лора ми каза.
— Значи сте си говорили за това какво смятам, че му е обърканото на новото й гадже, така ли? Как пък стигнахте до този въпрос?
— По заобиколния път.
— Карай сега по краткия.
— Няма да ти хареса.
— Хайде де, Лиз, казвай.
— Хубаво. Каза ми, че когато си почнал да се бъзикаш с Иън, още когато сте живели заедно… именно тогава тя решила да те напусне.
— Ама този тип хора просто си го просят бе, Лиз. С тая негова тъпа прическа тип Лео Сейър, и с тъпите му маркови дънкови гащеризони, и с вечното му тъпо хилене, и с чекиджийското му „я скив колко съм отворен“ държание, и с…
Лиз се разсмива:
— Значи Лора не преувеличава. Явно наистина не си падаш по него.
— Не мога да го понасям тоя скапаняк.
— Нито пък аз. По същите причини.
— Добре де, тя пък какво толкова се трофка?
— Каза, че дребнавите ти заяждания с Иън й показали колко… кисел беше думата, която употреби… колко кисел си станал. Каза, че те обикнала заради ентусиазма и заради топлотата ти, а те вече били изчезнали. Бил си престанал да я караш да се смее и си почнал ужасно да я депресираш. А сега вече я и плашиш. Знаеш ли, би могла да се обади на полицията, ако иска.
Полицията. Боже. В един момент танцувате из кухнята под звуците на Боб Уилс и „Тексаските плейбои“ (Ха! Та нали с това я разсмях, а то беше само преди няколко месеца!), а в следващия иска да те опандизи. Дълго време нищо не казах. Просто не ми хрумваше нищо, което да не звучи кисело. Щеше ми се да я питам: „Как да излъчвам топлота? Откъде да взема ентусиазъм? Как да разсмиваш човек, който иска да насъска полицията срещу ти?“
— Защо непрекъснато й звъниш? Защо толкова много искаш да се върне?
— А ти как мислиш?
— Не знам. И Лора не знае.
— Ами, щом тя не знае, какъв смисъл има да говорим?
— Винаги има смисъл. Ако щеш дори само за да не се наврете и следващия път в подобна каша.
— Следващия път. Мислиш ли, че ще има следващ път?
— Хайде, Роб. Не ставай жалък. Току що ми зададе три въпроса, за да избегнеш необходимостта да ми отговориш на един.
— И кой беше той?
— Ха, ха. Виждала съм мъже като теб във филмите на Дорис Дей, но никога не съм и предполагала, че ги има и в истинския живот. — И продължава като преправя гласа си така, че да звучи патетично, гърлено и нафукано, като по американските филмови реклами. — Мъжете, които не могат да се задържат на едно място; които не могат да кажат „обичам те“, дори когато искат да го направят и тогава започват да кашлят, да заекват и да сменят темата. Но ето: един жив, дишащ екземпляр. Уникално.
Знаех за кои филми говореше и те наистина бяха глупави. Такива мъже не съществуват. Да кажеш „Обичам те“ е ташак-работа и кажи-речи всички мъже, които познавам, непрекъснато го казват. На два-три пъти ми се беше случвало да се преструвам, че не мога да го кажа, въпреки че не знам точно защо. Може би защото ми се е искало да придам на момента точно такъв тип фалшива романтика, да го направя по-запомнящ се, отколкото наистина беше. Нали знаеш, когато си с някоя жена и понечиш да кажеш нещо, но запираш леко и тогава тя казва „Какво?“, а ти казваш „Нищо“. И тя казва „Моля те, кажи го“, и ги казваш „Не, ще прозвучи глупаво“ и после тя те накарва да го изплюеш, макар че ти всъщност през цялото време и без това си възнамерявал да го кажеш, но тя го намира за още по-ценно, защото го е постигнала с труд. Възможно е тя през цялото време да е била наясно, че играеш игрички, но да няма нищо против. То е като да използваш цитат на филмово поведение: повечето от нас, мъжете, се държат „като на кино“ именно през няколкото дни, когато си решил, че харесваш някоя жена достатъчно, за да й кажеш, че я обичаш, и не искаш да развалиш мига с използването на груба, пряма, прекалено сериозна искреност.
Нямах никакво намерение да обяснявам всички тези неща на Лиз. Нямаше да й кажа, че подобно поведение е начин за вьзвръщане на контрола, нито това, че не знаех дали обичам Лора или не, а нямаше как да го разбера, докато тя живее с друг. Предпочитах Лиз да ме мисли за някое от онези отявлени клишета на глуповати и несловоохотливи мъже които постепенно разбират истината. Предполагах, че това в края на краищата не би могло да ми навреди кой знае колко.