Всъщност те може и да имат преднина пред мен, що се отнася до общоприетите норми за сериозност (макар всички да знаят, че албумът „Ал Грийн изследва ума ти“ е най-сериозното нещо на този свят, сериозен е като смъртта), но пък мисля, че съм с няколко крачки пред тях, що се отнася за нещата, свьрзани със сърцето. „Кейт — бих казал, — ти хубаво се разкарваш из разни военни зони, но какво ще направиш относно единственото нещо, което наистина има значение? Знаеш за какво говоря, бейби.“ И после може да й дам някои напътствия за сърцето и душата, благодарение на опита ми, натрупан в Колежа за музикални познания. Но май нямаше начин това да се случи. Не знаех нищо за любовния живот на Кейт Ейди, но пьк и той надали би могъл да е в по-лошо състояние от моя, нали? Прекарах трийсет години в слушане на хора, които пеят за разбити сърца и какво — нима това ми е помогнало по някакъв начин? Помогнало ми е друг път.
Така че в това, което го казах преди — че прекалено многото слушане на прекалено много албуми пречи в живота — може би има все пак нещо вярно. Дейвид Оуен, той е женен, нали? Свършил е тая работа и сега е важен дипломат. Онзи пич, който влезе в магазина, с костюма и ключовете, той също беше женен и сега е, де да знам, бизнесмен. А аз, аз съм неженен — по-неженен от това, което съм в момента, не бих могъл и да бъда — и съм собственик на губещ магазин за плочи. Струва ми се, че когато човек поставя в центъра на своята вселена музиката (а вероятно и книгите, филмите, пиесите и всичко останало, което те кара да чувстваш) и й позволява тя да определя цялото му съществувание, той просто вече не е в състояние да отделя необходимото време и енергия, за да сложи в ред любовния си живот и да го възприема като завършен продукт. Налага ти се непрекъснато да го подклаждаш, да го поддържаш все така динамичен и объркан; налага се непрекъснато да ровиш из него, да го нищиш до момента, в който се разпадне на парчета, и си обречен да започнеш всичко отначало. Може би всички ние живеем на прекалено висока скорост — тези от нас, които ежедневно попиват тонове чувства и емоции — и като резултат никога не сме в състояние да се чувстваме просто доволни: необходимо ни е да сме дълбоко нещастни или възторжени, безумно щастливи, а такива състояния са трудно постижими в рамките на една стабилна, солидна връзка.
Няма две мнения по въпроса, че музиката ми е помагала да се влюбвам. Чуя ли нещо ново, с акорди, които сякаш разтапят самата ми сърцевина, вече съм в търсене на нова любов, която да е в съзвучие с тях, и преди да осъзная какво става, вече съм я намерил. В Роузи например, симултантно-оргазмиращата жена, се влюбих след като първо се бях влюбил едно парче на „Каубой джънкийс“: слушах и слушах, и слушах тази песен и станах замечтан, изпитах остра необходимост да намеря някоя жена, за която да си мечтая, и я намерих нея, а после… ами после това ми навлече страхотни неприятности.
Седемнайсет
Пени беше лесна. Нямам предвид, знаеш, лесна (ако беше така, нямаше да ми се налага да се срещам с нея, за да си говорим за ръбене и за Крис Томсън, защото щях да съм я ръбил преди него и той нямаше да има за какво да се репчи онази сутрин в класната стая). Имах предвид, че беше лесна за откриване. Майка ми се вижда с нейната майка доста често и преди време ми беше дала телефонния номер на Пени и ми каза да поддържаме връзка, а пък нейната майка й беше дала моя номер и макар че двамата не направихме нищо по въпроса, аз все пак си запазих номера й. А че беше изненадана да ме чуе — беше. Последвалата дълга пауза ми напомняше мислещ компютър, докато се опитваше да разбере кой беше този с това име, но после пък се позасмя някак всезнаещо — не мисля, че имаше някакъв оттенък на неудоволствие — и се уговорихме да се срещнем, да отидем на кино — на някакъв китайски филм, който трябвало да гледа служебно, а после и да хапнем заедно.