Търсят се готини млади забивачи (бас, ударни, китара) за нова банда. Да обичат „Рем“, „Праймъл Скрийм“, „Фенклуб“ и т.н.
За контакти: Бари в магазина.
Първоначално обявата завършваше с войнствения послепис „Никакви несериозници!“, но след разочарованията на първите една-две години подбор на съратници, Бари реши, че може и несериозници, обаче и от тази промяна нямаше забележим резултат. Може би готините забивачи просто нямаха смелостта да дойдат от вратата до касата. Преди време, едно момче барабанист се поинтересува и макар че така сформираният несретен дует на вокал (Бари) и барабани (момчето) направи няколко репетиции (от които, за съжаление, не оцеляха никакви записи), Бари постепенно и вероятно напълно разумно реши, че се нуждае не от барабани, а от нещо с по-плътен звук.
Обаче от тогава насам — нищо… До днес. Дик първи го видя, сбута ме с лакът и двамата възхитено зазяпахме как този тип зяпа обявата, но когато той отклони поглед към нас, като явно се опитваше да отгатне кой е Бари, припряно се направихме на много заети. Нито беше готин, нито беше млад — напомняше повече на някой улегнал и добре утъпкан хит на „Стейтъс куо“, отколкото парче на „Смаш“, което има всички шансове да стане хит. Имаше дълга, рядка, черна коса, вързана на опашка и бирено коремче, което беше изтикало надолу колана панталоните му, за да си осигури повече жизнено пространство. Постепенно пичът набра кураж, дойде до касата и като махна към лепнатата на вратата зад гърба му обява, попита:
— Тоя пич Бари да е наоколо?
— Сега ще го извикам.
Отидох до склада, където Бари се беше изпружил на един стол да си почива.
— Ей, Бари. Търси те някакъв във връзка с обявата.
— Коя обява?
— За бандата.
Бари ми хвърли изпитателен поглед.
— Бе я се разкарай.
— Сериозно ти казвам. Иска да говори с теб.
Стана и влезе в магазина.
— К’во искаш?
— Твоя ли е обявата?
— Ъхъ.
— На какво свириш?
— На нищо.
Маниакалното желание на Бари да свири в залата на Медисън скуер гардънс не го вдъхновяваше достатъчно, за да направи нещо толкова примитивно земно, като това да се научи да свири на някакъв инструмент.
— Но можеш да пееш, нали?
— Ъхъ.
— Търсим вокалист.
— По каква музика си падате?
— Ами, знаеш, бандите от обявата и тям подобни. Но искаме да експериментираме малко повече. Искаме да останем в сферата на попмузиката, но малко да разширим сетивния си диапазон.
Бог да ни е на помощ.
— Звучи супер.
— Още нямаме лайфове или нещо такова. Току-що се събрахме. Така, за майтап. Пък ще видим как ще потръгнат нещата. Какво ще кажеш, а?
— Става.
Хитът на „Стейтъс куо“ надраска адреса си, ръкува се с Бари и се омете. Дик и аз му зяпахме гърба, в очакване да се самовзриви или да се изпари във въздуха, или да му поникнат криле. А Бари просто мушна адреса в джоба на дънките си и затърси някоя тава да пусне, сякаш това, което току-що му се беше случило — мистериозен непознат да влезе в магазина и да му изпълни най-съкровеното желание — не бе едно от онези малки чудеса, които повечето от нас напразно чакат цял живот.
— К’во ме зяпате, бе? К’во ви стана на вас двамата? Някаква си смотана гаражна банда. К’во толкова.
Джеки живееше в Пинър, недалеч от мястото, където прекарахме детството си. Живееше с приятеля ми Фил, разбира се. Когато й се обадих, веднага се сети кой съм, вероятно защото бях единственият в целия й живот Друг Мъж. Първоначално звучеше предпазливо, недоверчиво, сякаш й предлагах отново да преминем през цялата някогашна идиотщина. Казах й, че майка ми и баща ми са добре, че имам собствен магазин, че не съм женен и нямам деца, което превърна подозрителността й в съжаление и може би съвсем малко вина. (Направо можех да чуя как си мисли „Аз ли съм виновна за това? Да не би любовният му живот да се е смразил в 1975-а, когато двамата с Фил се събрахме отново?“) Каза ми, че имали две деца и малка къща, че и двамата работели, че не е успяла да завърши в колеж, точно както винаги се притесняваше, че ще стане. За да се наруши тягостната пауза, последвала краткото й резюме, Джеки ме покани на вечеря у тях след кратка пауза, последвала тази й покана, аз приех.
Джеки имаше сиви кичури в косата, но иначе продължаваше да изглежда хубавичка и дружелюбна, и разумна, и всички останали неща, които си беше и преди. Целунах я и подадох на Фил ръка. Фил — вече застаряващ мъж с типични мустаци и типична ризка, с оплешивяло теме и разхлабена вратовръзка — положи доста усилия да направи известна пауза, преди да поеме протегнатата ми ръка — явно искаше да осъзная, че това бе символичен жест, с който ми дава опрощение на злините от миналото. Господи, а пък аз си въобразявах, че слоновете имат слонска памет, а не редовите служители на телефонната компания „Бритиш телеком“. Но от друга страна, нали бях дошъл, за да се ровичкам в неща, които повечето нормални хора щяха да са забравили от години.