Джеки и Фил се оказаха възможно най-отегчителните индивиди в цяла югоизточна Англия, вероятно защото бяха женени от прекалено дълго време и по тази причина нямаше за какво друго да говорят, освен за това колко дълго време били женени. Накрая ми се наложи да падна толкова ниско, че шеговито да ги попитам за тайната на успеха им. Просто се опитвах да спестя време, защото мислех, че те и без това щяха да ми кажат.
— Ако си намерил правилния човек, значи си намерил правилния човек, без значение на колко си години. (Фил)
— Трябва да се полага старание в емоционалните връзки. Не може просто да се изнасяш всеки път, когато нещата се объркат. (Джеки)
— Точно така. Най-лесното нещо е да зарежеш цялата работа и да започнеш всичко отначало с някой, който ти е завъртял главата. Но и в новата връзка пак ще се стигне до момент, в който ще трябва да се положи старание. (Фил)
— Трябва да ти кажа, че вечерите на свещи и вторите медени месеци не вършат кой знае каква работа. Ние сме над всичко това. Повече от всичко сме добри приятели. (Джеки)
— Не може просто да скочиш в кревата с първия човек, който ти се стори привлекателен, а после да се надяваш, че това няма да се отрази на брака ти, независимо какво мислят хората. (Фил)
— Проблемът на младите хора днес…
Не. Това беше майтап. Но те бяха някак…като…като евангелисти по отношение на брака си, сякаш бях налетял от разгулните северни квартали на Лондон, за да ги арестувам задето са моногамни. Не бях, но пък те бяха прави да си мислят, че там, откъдето идвам, моногамията се счита за престъпление: противозаконно е, защото всичките сме или циници, или романтици, а понякога и двете едновременно, и за нас бракът, с всичките му клишета и слаботоковото му сияние, е също толкова нежелателен, колкото чесънът за вампирите.
Седях си вкъщи и си записвах касетка с компилация на стари сингъли, когато телефонът иззвъня.
— Здравей. Роб ли е?
Усетих, че гласът е на някой, когото не обичам, но само това.
— Иън се обажда. Рей.
Нищо не казах.
— Мислех, че ще е добре да си поговорим? Да пооправим едно-две нещица?
Това беше… нещо… извратено. Направо му е изпуснат краят. Нали знаеш, хората използват този израз, за да изразят мнението си, че нещо по принцип хубаво е излязло извън контрол и вече не е хубаво. „На тази демокрация й е изпуснат краят.“ Е, искаше ми се да използвам този израз, но не знаех точно какво е нещото, на което му е изпуснат краят. Северен Лондон ли? Животът ли? Деветдесетте години на века? Не знаех. Единственото, което знаех, беше, че в едно разумно общество, чиито край не е изпуснат, Иън нямаше да ми се обажда, за да пооправяме разни едно-две нещица. Нито пък аз щях да му се обаждам, за да пооправяме разни едно-две нещица. Него щях да го пооправя и ако гореше от желание цяла седмица да ходи усукан и насинен, то определено беше поел в правилната посока.
— Какво има за пооправяне?
Толкова бях бесен, че гласът ми се разтрепери, също както ставаше навремето, когато в училище бях на ръба да се сбия с някого, но поради това треперене изобщо не звучах като бесен: звучах уплашено.
— Хайде, Роб. Връзката ми с Лора явно твърде много те е разстроила.
— Определено не съм особено ентусиазиран — добре прозвуча, остро и ясно.
— Не ти говоря за ентусиазъм или за липсата на такъв, а за тормоз. Звъниш по десет пъти на нощ, висиш пред дома ми…
Еба си майката! Та нали уж се криех?!
— Добре де, но нали спрях. — Вече нямаше и помен от каквато и да било острота и яснота. Бях започнал да мънкам, като виновен побърканяк.
— Да, забелязахме и това ни радва. Но имаш ли някаква идея как можем да… как да се помирим? Искаме да направим нещата по-лесни за теб. Какво можем да направим? Тъй като знам, естествено, какво съкровище е Лора, ясно ми е, че понастоящем нещата при теб надали са много добре. Аз лично не бих могъл да понеса да я изгубя. Но ако тя реши, че повече не иска да бъдем заедно, аз съм сигурен, че ще уважа това нейно решение. Разбираш ли за какво става дума?
— Ъхъ.
— Добре. И какво смяташ, че бихме могли да направим по въпроса?
— Де да знам.
След което му затворих телефона — но не с някоя убийствена затапваща реплика или след яростен порой от обиди, а с едно спокойно и безразлично „Де да знам“. Това ще му е за урок, който щеше да запомни задълго.