О, да, знаехме, и двамата знаехме, че всичко това не би трябвало да има значение; че животът е нещо много повече чифтосването; че за всички тези страхове и притеснения са виновни медиите, и тъй нататък, и тъй нататък. Но пък поняког на човек му е трудно да гледа на нещата по този начин, особено в неделя сутрин, кагато има още поне десет часа, докат дойде подходящото време да отидеш до кръчмата за по бира и за първия си разговор за деня.
Не ми даде сърце да подхващам темата за изоставянето Нямаше обидени и се радвах, че тя заряза мен, а не обратното. И без това се чувствах достатъчно виновен. Поговорихме за филми — страшно харесала „Танцуващият с вълци“, но много не си падала по „Глутница кучета“ — и за работа, и още малко за Том, и малко за Лора, въпреки че й казах само, че сме в кофти период. И ме покани да се върна с нея у тях, но аз не се навих и се съгласихме, че прекарахме приятно и че скоро пак щяхме да го направим.
И така, оставаше единствено Чарли.
Двайсет
— Как върви експериментът? Още ли разширявате сетивния си диапазон?
Бари ми хвърли яростен поглед. Мразеше да се говори за бандата му.
— Вярно бе. Наистина ли си падат по същите работи като тебе, Бари? — невинно пита Дик.
— Не си падаме по „работи“, Дик. Свирим песни. Нашите песни.
— Ясно — каза Дик. — Извинявай.
— Да, бе, да. Глупости, Бари — обаждам се аз. — На кой приличат песните ви? На „Битълс“? На „Нирвана“? На татко Абрахам и смърфовете?
— Повече от сигурно е, че не си в час относно основните влияния — отрязва ме Бари.
— Пробвай да видим.
— Предимно са немци.
— К’во, „Крафтверк“ и тям подобни, така ли?
Погледна ме с израз на дълбоко съжаление.
— Ъъ, как ли пък не.
— Кои тогава?
— Не си ги слушал, Роб, така че просто млъквай.
— Кажи поне едно-единствено име.
— Не.
— Тогава кажи им поне инициалите.
— Не.
— Ясно, изобщо нямаш никаква представа откъде тръгвате, нали?
Намусено излиза от магазина, като трясва вратата, естествено.
Знам, че това, което ще кажа след малко, го използват за извинение на абсолютно всичко, така че съжалявам, но пък Бари е олицетворение на мъж, на когото му трябва едно яко ебане, та да се оправи.
Все още живееше в Лондон. Взех й телефонния номер и адреса от телефонни справки — беше в шикозния квартал Ладброк гроув, разбира се. Звъннах и държах слушалката на няколко сантиметра от телефона, за да мога веднага да затворя, ако отговори някой друг. Някой друг отговори. Затворих. Пробвах пак след пет минути, но този път държах слушалката малко по-близо до ухото си и чух, че ми отговаря машина, а не човек. Въпреки това, пак затворих. Явно все още не бях готов да чуя гласа й. Третия път вече изслушах съобщението. Четвъртия път — оставих мое. А най-невероятното беше, че през последните десет години можех по всяко време да го направя: Чарли обаче бе придобила толкова огромно и уникално значение за мен, че имах чувството, че живее на Марс и че всякакви опити за комуникация с нея биха ми стрували милиони лири и биха ми отнели светлинни години. Чарли беше извънземна, призрак, мит, не човек с телефонен секретар, с изтощителна работа и карта за градския транспорт.
Стори ми се, че звучи малко по-възрастно, но пък и по-шикозно — животът в Лондон бе успял да пребори бристолското й произношение — и все пак определено си беше тя, Чарли. Не споменаваше дали живее с някого — не че очаквах послание в подробности относно настоящия й личен живот, но не каза, знаеш, „Чарли и Марко ги няма в момента“ или нещо подобно. Само „Моля, оставете съобщение след сигнала“. Оставих името си, включително фамилията, и разни тинтири-минтири, че отдавна не сме се виждали и тям подобни.