— А, ясно. Напълно си права. И как само се сети за точния израз!
Току-що си направих бъзик с Чарли. С Чарли! С Чарли Никълсън. Изродска му работа. През повечето дни от последните дванайсетина години насам си мислех за Чарли и я смятах отговорна за повечето каши в моя живот. Като това, че: нямаше да зарежа колежа, ако не беше Чарли; Нямаше да отида да работя в музикален магазин, ако не беше Чарли; Нямате да се насадя доживотно със собствен музикален магазин, ако не беше Чарли; Нямаше да имам незадоволителен личен живот, ако не беше Чарли. Това бе жената, която ми разби сърцето и ми съсипа живота; тази жена носеше цялата вина за нещастието ми и за душевната ми мизерност, и за липсата ми на посока, и за провала ми; нея сънувах всяка нощ в продължение на пет вечни години… И аз се бъзиках с нея! Нямаше как да не се възхищавам от себе си. Трябваше да си сваля шапка и да си кажа „Роб, копеле, ти си един хладнокръвен и страхотен пич!“.
— И така, Роб, влизаш ли или излизаш?
— Моля? — Утешаващо бе да открия, че продължаваше и до ден днешен да говори неща, които само тя си разбираше. Преди това ми харесваше, завиждах й дори, че го може. Никога не успявах да измисля нещо, което да звучи поне малко от малко странно, загадъчно и откачено.
— Карай, извинявай. Просто… намирам тези телефонни обаждания от стари гаджета за доста изнервящи. Напоследък зачестиха. Помниш ли оня Марко, с когото излизах след теб?
— Ъъм… да, мисля, че си го спомням.
Знаех какво ще последва и просто не можех да повярвам. Всички онези болезнени фантазии за брака им, за децата им, с които се бях самозалъгвал години наред, а накрая сигурно щеше излезе, че го е зарязала някъде около шестия месец след последната ни среща.
— Ами, обади се преди няколко месеца и не знаех какво точно да му кажа. Май беше изпаднал в един от онези отвратителни периоди на самосъжаление „защо така се случи с мен“, настояваше да се видим и да говорим за разни работи и тям подобни, но и честно казано, нямах никакво настроение за подобни простотии. Я ми кажи, всички ли мъже минават през това?
— За пръв път чувам за подобно нещо.
— Значи само тези, които на мен ми се падат. Нямах предвид…
— Не, не, няма проблеми. Сигурно изглежда малко странно, това че изведнъж взех, че се обадих. Просто се сетих, знаеш… — Аз не знаех, така че не разбирам защо тя пък трябваше да знае, но карай. — А ти какво имаш предвид с това „влизаш ли или излизаш“?
— Ами, знам ли, нещо като приятелчета ли сме или не? Защото ако сме, добре, но ако не сме, то няма какво да се лигавим по телефона. Искащ ли да дойдеш на вечеря в събота? Ще каня едни приятели и ми трябва сам мъж. Ти сам мъж ли си?
— Аз… — Имаше ли смисъл? — Да, в момента.
— Е, влизаш или излизаш?
— Влизам.
— Супер. Приятелката ми Клара ще идва, а тя си няма мъж и е точно като за теб. Около осем часа става ли?
И това е, затвори. Сега вече можех да кажа какво му беше гнилото — Чарли беше просто отвратителна. Преди не беше отвратителна, но явно междувременно й се е случило нещо адски гадно и затова сега говори противно, ръси пълни глупости и май изобщо няма никакво чувство за хумор. Какво ли би казал Брус Спрингстийн за Чарли?
Казах на Лиз за обаждането на Иън и тя каза, че това си е направо оскърбително и че Лора ще е дълбоко отвратена, което пък безкрайно ме зарадва. Казах й за Алисън и за Пени, и за Сара, и за Джеки, и за нейната смешна химикалка с фенерче, и за Чарли, и как тя наскоро се върнала от командировка в Щатите, а Лиз каза, че и тя щяла да ходи скоро по работа в Щатите, пък аз се развихрих в саркастични майтапи за нейна сметка, но тя изобщо не се засмя.
— Защо мразиш жени, които имат по-хубава работа от твоята, Роб?
Тя си е такава, Лиз. Готина е, но си пада, знаеш, малко нещо от онези параноични феминистки, които виждат зла умисъл във всяка дума на мъжа.
— За какво говориш?
— Мразиш жената, която си носи химикалка с фенерче в киното. Но ако човек иска да пише в тъмното, това ми изглежда напълно нормално. И мразиш това, че… Чарли?… Чарли ходила до Щатите, ама всъщност тя може и да не е искала да ходи до Щатите, нали? Не знам. Пък и не харесваше дрехите, които Лора носеше, макар че тя нямаше кой знае какъв избор за това как да се облича, преди да си смени работата, а сега и аз съм обект на презрението ти, защото ми се налага да летя до Чикаго, да говоря с едни хора в продължение на осем часа в хотелска зала за конференции и веднага след това да летя обратно…
— Ами, сигурно защото имам предразсъдъци по отношение на половете, нали? Това ли е верният отговор?