Това се оказа основният ми принос в общия разговор на вечерта и впоследствие със сърцераздирателно умиление си спомнях за тази реплика, като за бисер от Златния век на оригиналността. Щях да я използвам пак, ако можех, но останалите теми на разговор не ми го позволиха да го сторя — не бях гледал филмите или представленията, които те бяха гледали, и не бях ходил на местата, които те бяха посещавали. Установих, че Клара работи в издателския бизнес, а Ник в сферата на връзки с обществеността. Разбрах също така, че Ема живее в гъзарския квартал Клапхам. Ема разбра, че живея в негъзарския квартал Крауч енд, а Клара разбра, че имам магазин за плочи. Ема беше чела автобиографията на Джон Маккарти и Джил Морел. Чарли не беше я чела, но се оказа, че — Ауу, колко много! — иска да я прочете и дали би могла да заеме книгата от Ема, за да я прочете. Барни наскоро ходил на ски. Сигурно, ако се понапрегна, ще мога да се сетя още едно-две неща. Ядохме разни работи, които не ги знаех какво са и или Ник, или Барни правеха коментар на всяка бутилка вино, от която пиехме, като изключим тази, донесена от мен.
Разликата между тези хора и мен беше, че те бяха завършили колеж, а аз — не (те не се бяха разделили с Чарли, а аз — да). Като последица от колежа, те имаха хубава работа, а аз имах мизерна работа; те бяха богати, а аз бях беден; те имаха самочувствие, а аз бях скапан неврастеник; те не пушеха, а аз пушех като комин; те имаха мнения, а аз правех класации. Аз бих ли могъл да им кажа в коя част на света се усеща най-силно умората от часовата разлика? Те можеха ли да ми изредят пьрвоначалния състав на „Уейлърс“? Не. Сигурно не знаеха дори името на вокалиста им.
Но не бяха лоши хора. Аз не съм някакъв борец за класово равноправие, пък и те не бяха чак такива тузари — и те сигурно имаха родители, които живееха почти до Уотфорд или съответния му еквивалент. Исках ли да имам нещо от това, което те имаха? Исках и още как! Исках им мненията, исках им парите, исках им дрехите, исках умението им да говорят за кучешки имена, без следа от неудобство. Исках да се върна в 1979-а и да започна всичко отначало.
Това, че Чарли цялата вечер говори простотии, не ми помогна особено много. Не изслушваше никого, престараваше се да изказва шантави мнения и говореше с какви ли не неразбираеми думи и изчанчени интонации. Ще ми се да можех да кажа, че това са някакви новопридобити навици, но не бяха, имаше си ги и преди. Имаше го и неумението да изслушва другите (което навремето погрешно смятах за сила на характера) и шантавите мнения (за които навремето погрешно смятах, че я правят мистериозна), и изчанчените произношения (които навремето погрешно смятах за артистичност). Как бе възможно през всичките онези години, през които бяхме заедно, да вярвам във всичко това? Как бях успях да я превърна в единствено решение на всички световни проблеми?
Останах до края на вечерта, въпреки че през по-голяма част от времето приносът ми не заслужаваше и пространството на дивана, което бях заел, а когато Клара и Ник, и Бари, и Ема вече си бяха тръгнали, все още бях там. Когато вече ги нямаше, осъзнах, че бях прекарал вечерта в пиене, а не в разговори, в резултат на което вече не можех да фокусирам погледа си.
— Права съм, нали? — пита Чарли. — Точно твой тип е.
Свивам рамене.
— Тя е на всеки тип. — Сипвам си още малко кафе. Бях пиян и затова ми се стори добра идея да си дойда право на думата — Чарли, защо ме заряза и отиде при Марко?
Изгледа ме с присвити очи от горе до долу и процеди през зъби:
— Знаех си.
— Какво?
— Наистина си в период на „защо така се случи с мен“.
Каза „защо така се случи с мен“ с американско произношение и след това свъси мрачно вежди. Не можех да я лъжа.
— Всъщност така е. Определено. Да, права си.
Изсмя се — имах чувството, че се смееше на мен, а не с мен — и започна да си играе с един от пръстените си.
— Можеш да кажеш каквото си поискаш, няма проблеми. — Великодушието ми просто няма граници.
— И аз не помня вече, нещата са се позагубили в… в непрогледната мъгла на времето — без каквато и да било логична причина, изрича „непрогледната мъгла на времето“ с ирландско произношение, вероятно искаше да подчертае непрогледността на мъглата. — Не че намирах Марко за по-привлекателен от теб, защото те намирах за точно толкова привлекателен, колкото и него — пауза. — Но той просто си знаеше, че е привлекателен, а ти не, и това някак си имаше значение. Ти се държеше така, сякаш бях малко нещо мръднала, щом имах желание да съм с теб, и след време това ми стана досадно и започна да ме уморява, ако разбираш какво имам предвид. И постепенно успя да ми го внушиш, така че накрая и аз мислех, че съм малко нещо мръднала, щом имам желание да съм с теб. И съзнавах, че беше мил и внимателен и че ме разсмиваше, и обожавах начина ти да се потапяш всеотдайно в нещата, които обичаш, но… Марко изглеждаше малко, не знам, по-фрапантно чаровен може би? По-уверен в себе си, по-атрактивен? — пауза. — По-лесен за общуване, щото имах чувството, че те затормозявам, с неща, които не разбираш — пауза. — Малко по-слънчев, малко по-искрящ — пауза. — Не знам. Знаеш какви са хората на тази възраст. Вземат доста повърхностни решения.