— Знаеш, че изобщо не ми пукаше. Пък и на Рей апартаментът не е кой знае колко по-хубав.
— Извинявай, но ще можем ли да изясним едно нещо? Как се казва: Иън или Рей? Ти как му викаш?
— Рей. Мразя това Иън.
— Ясно. Просто исках да знам. И как изглежда апартаментът на Иън? — Беше детинско, но ми достави удоволствие. Лора прави гримаса на стоицизъм. Това определено го бях виждал и преди.
— По-малък. По-малък от този. Но по-подреден и не толкова претъпкан.
— Т’ва е защото има всичко на всичко десет плочи. Купува само компактдискове.
— И това го прави лош човек, така ли?
— Според мен — да. Бари, Дик и аз решихме, че не може човек да е сериозен и да има…
— По-малко от петстотин албума. Да, знам. Много, много пъти си ми го казвал. Не съм съгласна. Мисля, че човек може да е сериозен и пак да няма дори нито една плоча.
— Като Кейт Ейди.
Поглежда ме, прави позната гримаса със смръщени вежди и отворена уста — неин си начин да ми каже, че съм се побъркал.
— Абсолютно сигурен ли си, че Кейт Ейди няма никакви плочи?
— Е, не чак никакви. Сигурно има няколко. Павароти и тям подобни. Може би нещо на Трейси Чаплин и хитовете на Боб Дилън, а вероятно и два-три албума на „Битълс“.
Започва да се смее. В интерес на истината, говорех съвсем сериозно, но щом пък мисли, че се майтапя и щом се смее, то съм готов да се държа по този начин до края на дните си.
— И се хващам на бас, че е от тия хора, които ахкат и охкат на края на „Браун Шугър“.
— За теб май няма по-страшно престъпление, нали?
— Може би с изключение на това да си тананикаш с пълно гърло мелодията на „Хай, хоу, силвър лайнинг“.
— Обичах да го правя.
— Не си!
Това май вече не беше шега и аз впервам ужасен и втрещен поглед в нея. Тя избухва в смях.
— Хвана се! Хвана се! Сигурно си мислиш, че съм способна на всичко. — Изведнъж се усети, че искрено се забавлява и рязко спира да се смее. Подхвърлям й сламка:
— Сега е моментът да кажеш, че от векове не си се смяла така, а после да признаеш каква голяма грешка си направила.
Отправя ми гримаса в смисъл „Е, и?“ и отбелязва:
— Караш ме да се смея много повече от Рей, ако това имаш предвид.
Правя престорено самодоволна физиономия, но се чувствам съвсем непресторено самодоволен.
— Но това не променя нещата, Роб. Наистина. Можем да си се смеем до умирачка, така че да трябва да ме откарат с линейка, но това не значи, че ще разтоваря колата и ще върна нещата си в апартамента. Аз и преди знаех, че умееш да ме разсмиваш. Това, което не знам, е съвсем друго.
— Защо просто не си признаеш, че Иън е скапан задник и да се приключи цялата тази дивотия? После ще ти е много по-леко и ведро.
— Да не си говорил с Лиз?
— Защо? И тя ли го мисли за скапан задник? Ами, много интересно, в такъв случай.
— Не разваляй всичко, Роб. Днес се разбираме чудесно. Нека оставим нещата така.
Извадих купчината албуми и компактдискове, които й бях отделил. Сред тях бяха „Дъ Найтфлай“ на Доналд Фаген, (защото никога не го беше слушала), както и някои блускомпилации (които реших, че ще е добре да има), и един-два денс-джаз албума (които й бях подарил, когато започна курс по денс-джаз, въпреки че то се оказа друга, доста по-тъпа форма на денсджаз), а също и един-два кънтриалбума (от периода, когато отчаяно се опитвах да променя мнението й за кънтримузиката), и още…
Не искаше нито един от тях.
— Но те са си твои — настоявах.
— Не, всъщност не са, нали? Знам, че ги купи за мен, и това беше много сладко от твоя страна, но то беше в периода, когато се опитваше да ме превърнеш в себе си. Не мога да ги взема. Знам, че само ще стоят там, ще ми се навират в очите и това ще ме кара да се чувствам неудобно и… не си пасват с останалите ми неща, нали разбираш? Албумът на Стинг, който ми купи… да, той е мой. Обожавам Стинг, а ти не можеш да го понасяш. Но останалите … — Взе блускомпилацията. — Кой, по дяволите, е Литъл Уолтър? Ами Джуниър Уелс? Не ги познавам тези хора. Не…
— Добре, добре, разбрах какво имаш предвид.
— Съжалявам, но пък в цялата тази работа има все пак някаква поука, и ми се ще да я откриеш и разбереш.
— Разбрах я. Харесваш Стинг, но не харесваш Джуниър Уелс, защото никога не си чувала за него.
— Нарочно се правиш на малоумник.
— Всъщност да, точно така е.
Стана да си ходи.
— Ами, помисли по въпроса.
По-късно наистина помислих — и какво? Какъв му беше смисълът да мисля по този неин въпрос? Ако изобщо някога пак имам връзка с жена, независимо коя е и с какво се занимава, щях да й накупя албуми, които би трябвало да й харесват, но за които не е и чувала. Гаджетата са затова, а аз се бях заклел вече да бъда свястно гадже. И да се надяваме, че няма да вземам от нея пари назаем, и че няма да й изневерявам, а следователно и че няма да й се налага да прави аборт или да бяга със съседите, а така нямаше да има и нищо, за което да мисля и да си вадя поуки. Лора изобщо не се изнесе при Иън само защото й бях накупил дискове с неща, по които не си пада, а да се преструва човек, че това е причината, си е чиста проба… чиста проба… психарска чекия. И ако тя наистина си мисли, че това е причината, значи е човек, готов да се откаже от приказните дъждовни гори в Бразилия заради наръч сухи клонки. Ако ли пък не е редно да купувам албуми на специални цени за евентуалните си бъдещи нови гаджета, то май ще е най-добре изобщо да се откажа от гаджетата, защото не съм сигурен че умея да правя каквото и да било друго.