Двайсет и четири
Обикновено обичам рождените си дни, но днес нещо не съм на кеф. В години като тази рождените дни трябва просто да отменят: трябва да има закон — човешки, ако не и природен, според който да имаш право да остаряваш само ако нещата вървят добре. За какъв дявол ми е точно сега да ставам на трийсет и шест, питам аз? Хич дори не ми и трябва. Не му е сега времето, много е неуместно. Понастоящем животът на Роб Флеминг е в застой и той отказва засега да остарява. Моля, задръжте си картичките, тортите и подаръците, за да ги използвате по друг повод.
Впрочем хората май точно това и бяха направили. Законът на Мърфи отреди точно тази година рожденият ми ден да се падне в неделя, така че не пристигнаха никакви картички и подаръци. И в събота също нищо не получих. Не очаквах нищо от Бари и Дик, въпреки че, като отидохме след работа, им казах, че имам рожден ден, и те изглеждаха гузни, почерпиха ме по едно и ми наобещаха най-различни работи (е, по-точно най-различни сборни касетки, но карай да върви). Но всъщност и аз не се сещах за техните рождени дни — (Пък и човек по принцип никога не се сеща, нали? Освен ако няма някоя жена да| му го напомня.) — така че в този случай просто е неоправдано да правя фасони. Но пък Лора? Роднините? Приятелите? (Не ги познаваш, но имам все пак няколко, и понякога дори се виждам с тях, а някои дори знаеха кога е рожденият ми ден.) Кръстниците? Изобщо никой ли не се сеща? Е, получих картичка от майка ми с послеслов от баща ми, но родителите не се броят. Щото ако и от тях не получиш картичка на рождения си ден, значи яко си сплескал нещата.
Прекарах празничната сутрин в прекалено много фантазиране за някакъв грандиозен купон изненада, организиран от Лора, може би с помощта на майка ми и баща ми, защото инак нямаше откъде да вземе телефоните и адресите на всички тези хора, които по всякаква вероятност не познаваше, а трябваше да покани. Дори по едно време се усетих, че им се сърдя, задето не ми се обадиха да ми кажат, че Лора организира купон за мен. Ами ако си бях дигнал чукалата и без да им кажа, бях излязъл да се почерпя самотно с едно кино за рождения си ден? И к’во щеше да стане тогава, питам аз? Щяха да мухлясват скрити в някой гардероб и да ме чакат да се върна, за да ме изненадат, а пък аз щях да си гледам спокойничко трите серии на „Кръстникът“ в кино „Скала“. Върхът! Отмъщението на копчето! Така им се пада, като не ме бяха предупредили за купона изненада. Реших аз пък да не им казвам къде отивам. Щях да ги оставя да се гризат един друг в тъмното на гардероба. („Мислех, че ти ще му се обадиш!“, „Казах ти, че нямам време“ и прочие заяжданици.) Обаче след като поблуждах така в продължение на няколко чаши кафе, реших, че с този негативен начин на мислене, доникъде няма да стигна, освен най-вероятно до тотално изкрейзване, и затова реших да си спретна нещо по-позитивно.
Като какво обаче?
Ами, първо щях да ида до видеотеката и да си взема куп неща, чието гледане бях отлагал именно с оглед на такъв мрачен повод: „Гол пищов 2 и 1/2“, „Терминатор 2“, „Робокоп 2“. А после щях да ударя по една жица на някои стари аверчета, и да ги питам дали искат да се видим за по едно довечера. Не обаче Бари и Дик. Може би Мари или някой, когото не съм виждал от дълго време. А после щях да изгледам един-две филма, да пия бира и да ям чипс, може би дори да си направя картофки в микровълновата. Позитивно звучеше. Звучеше си направо като рожден ден, който всеки нов-новеничък трийсет и шест годишен мъж заслужава да има. (Всъщност това си беше и единственият рожден ден, който всеки нов-новеничък трийсет и шест годишен човек вероятно ще има — или поне всеки нов-новеничък трийсет и шест годишен мъж, който няма съпруга, няма семейство, няма гадже и няма пари. Микровълнови картофки! Супер! Еби му майката!)