Може би очакваш да ти кажа, че във видеотеката не е имало нито един от гореспоменатите позитивно-рожденденски филми, нали? А може пък да съм се представил в толкова трагичен образ, и очакваш да се принизя дотолкова, че да зяпам тъпо някой комедиен трилър на Упи Голдбърг, никога не получил достъп до широкия екран в нашата необятна страна, така ли? Да, ама не! Всичките ги имаше и си тръгнах от видеотеката, стиснал под мишници всичките позитивни простотии, които си бях наумил. Беше почти дванайсет на обяд, затова си купих и малко бира. Прибрах се вкъщи, отворих си една бира, дръпнах пердетата, за да скрия топката на мартенското слънце, и гледах първо „Гол пищов“, който се оказа доста смешен.
Майка ми се обади тъкмо в момента, когато пусках „Робокоп 2“, и пак усетих да ме обзема разочарование, че не е някой друг. Щото ако и майка ти не ти се обади на рождения ти ден, значи яко си оплескал нещата.
Беше мила все пак. Съчувстваше ми, че ще прекарам рождения си ден сам, въпреки че вероятно се обиди, че предпочитах да го прекарам сам, отколкото да го прекарам несам, но с нея и баща ми. („Искаш ли да отидем тази вечер с баща ти, Ивон и Брайън на кино?“, предлага въпросително мама. „Не“, отвръщам удивително аз. Това беше. Само едно „Не!“. Те това е то сдържан, хладнокръвен и категоричен мъжки отказ.) После тя просто не се сеща какво друго да ми каже. Сигурно им е трудно на родителите, когато виждат, че работите на децата им не вървят надобре, пък и като знаят, че не могат вече да ги достигнат по обичайните си родителски пътища, защото тези техни пътища са станали прекалено дълги. Започна да говори за минали рождени дни, за рождени дни, когато ми е прилошавало от огромните количества сандвичи, които съм изял, или от огромните количества безалкохолни коктейли, които съм изпил, а аз я слушах и си мислех, че това поне са били повръщания, породени от щастие, и това, че ми ги припомняше, не ми действаше особено позитивно, тъкмо напротив, направо негативно си беше, така че й казах да престане. И тогава тя започна да ми опява речитативно за „как успя така да се насадиш“, което, знам, се дължи на нейното усещане за безсилие и на паническия й страх за мен, но пък в края на краищата рожденият ден, хубав или лош, си беше мой рожден ден, и не ми се слушаха подобни опявания, така че й казах да престане. Мама не ми направи на въпрос, задето на два пъти я срязах така рязко, защото и до ден-днешен ме третира като дете, а рождените дни са малкото Дни, когато ми е позволено да се държа като дете.
Лора се обажда по средата на „Робокоп 2“, от уличен телефон. Много интересна работа, но пък може би сега не му беше времето да я обсъждам — поне не с Лора. Може би по-късно, с Лиз или с някой друг, но не сега и не с нея. Трябва да си пълен идиот, за да не го разбираш.
— Защо звъниш от уличен телефон?
— От уличен телефон ли звъня? — Това май не беше от най-убедителните отговори.
— Трябваше ли да пъхнеш монета, жетон или фонокарта в апарата, за да говориш с мен? Усещаш ли ужасна воня на урина? Ако отговорът на който и да е от тези два въпроса е „да“, то звъниш от уличен телефон. Защо звъниш от уличен телефон?
— За да ти пожелая „Честит рожден ден“. Съжалявам, но забравих да ти пратя картичка.
— Нямах предвид…
— Бях на път за вкъщи и…
— Защо не изчака да се прибереш?
— Какъв е смисълът да казвам каквото и да е. Ти вече си решил, че знаеш отговора.
— Просто искам да получа потвърждение.
— Как върви денят?
— Не е зле. „Гол пищов 2 и 1/2“ — много смешен. „Робокоп 2“ — не така добър, както първата серия. Или поне не до момента.
— Гледаш филми, така ли?
— Ъхъ. Искаш ли да наминеш? Имам да гледам още и „Терминатор 2“.
— Не мога. Трябва да се прибирам.
— Ясно.
— Както и да е.
— Как е баща ти?
— В момента не е чак толкова зле, мерси че попита.
— Това е добре.
— Ами, приятно изкарване на деня. Използвай го за нещо наистина приятно. Недей да го губиш целия пред телевизора.
— Ясно.
— Стига де, Роб. Аз не съм виновна, че си сам на рождения си ден. Аз не съм единственият човек, когото познаваш. И си мисля за теб, не е като да съм те забравила.
— Поздрави Иън от мен.
— Много смешно.
— Сериозно говоря.
— Знам, че говориш сериозно. Много смешно.
Хванах я. Явно той не иска тя да ми звъни и тя нямаше да му каже, че ми е звънила. Супер.
Като свърших с „Терминатор 2“, започна леко да ми доскучава. Още нямаше шест часа и въпреки че току-що бях оправил три страхотни глупашки филма и по-голямата част от бирата, все още не можех да се отърва от усещането, че рожденият ми ден нещо не вървеше. Имаше, разбира се, вестници за четене и касетки за записване, но знаеш как е. Вдигам телефона и започвам да организирам собствения си купон изненада в кръчмата. Щях да събера няколко човека на едно място, след което да се опитам да забравя, че съм ги събрал там, щях да се дигна до „Краун“ или „Куинс хед“ към осем, уж за да изпия на спокойствие една бира, а после гърбът щеше да ме заболи от поздравителните потупвания на хората, дето ги бях сьбрал там, и дето изобщо не предполагах, че са там.