Оказа се по-трудно, отколкото си мислех. Това е то Лондон, нали? Да накараш някого да се види с теб по-късно, за да пиете по едно набързо, е същото, като да го накараш да отдели цяла година, за да направите заедно околосветско пътешествие. „По-късно“ явно значи по-късно през месеца или през годината, или през десетилетието, но не и по-късно през деня. „Довечера ли?“, възкликваха изненадано всички те, всичките тези хора, с които не съм се чувал от месеци, а с някои и от години, бивши колеги или приятели от колежа. „По-късно вечерта ли?“ Бяха слисани, бяха объркани, дори леко развеселени, но повечето просто не можеха да повярват на ушите си. Какво?!? Някой да звънне с предложение да се видите за по едно по-късно вечерта, просто ей така да ти звънне, изневиделица, без предварителен уведомителен факс, без списък на алтернативни дати, без дълга консултация с колега? Тотален сбръч!
Но един-двама показаха признаци на слабост и аз най-безогледно се възползвах от слабостта им. Не беше слабост от тип: „ох, знам че не бива, но пък ми се ще да пия една бира“, а по-скоро „не умея да отказвам“. Не им се излизаше тази вечер и ги обземаше тихо отчаяние, задето не можеха да намерят сили в себе, за да откажат с подобаваща категоричност.
Дан Маскел (малкото му име беше Ейдриън, което просто плачеше да бъде окастрено) бе първият, който се пречупи. Беше женен, с дете и живееше в неособено приятния квартал Хаунс-лоу, на всичкото отгоре е неделя вечер, но аз пък нямам намерение да го оставя да се измъкне.
— Здрасти, Дан. Роб се обажда.
— Здрасти, приятел.
Дотук добре. Звучи ми искрено зарадван, че ме чува, което предполагам, все пак е нещо.
— Как си?
Казах как съм и после му описах тъжната ситуация.
— Съжалявам, че ти се обаждам в последния момент, малко се оплетоха нещата по организацията. (Успявам в последния момент да се въздържа и да не му кажа, че нещата доста са се оплели, по принцип, в живота ми.) Ще се радвам да се видим и тъй нататък, и тъй нататък и вече усещах колебанието в гласа му. И тогава (Ейдриън е запален музикален фен, което беше и причината да се запознаем в колежа и да подържахме контакти и до днес) изваждам коза от ръкава си и цакам.
— Чувал ли си за Мари Ласал? Страхотно пее готина фолк-кънтримузика. — Не беше чувал за нея, което не ме изненадва, но усещах, че започва да стопля.
— Ами, тя ми е…ами, приятелка, един вид и ще идва, така че… Много е готина и си заслужава човек да се запознае с нея и… Всъщност не знам, ако искаш…
Беше напълно достатъчно. Честно казано Ейдриън си падаше малко нещо пълен идиот, което беше и причината да реша, че Мари може и да свърши работа като примамка. Защо исках да прекарам рождения си ден в пиячка с един малко нещо пълен идиот? Дълга история, пък и май вече я знаеш почти цялата.
Стивън Бътлър живееше в северен Лондон, не беше женен, а нямаше и много приятели. Така че защо да не може да излезе довечера? Защото вече си беше взел филми за гледане, ето защо.
— Защо не ги гледаш сега?
— Не мога. Малко съм особен, когато става въпрос за гледането на филми преди вечеря. Все едно ги гледам, просто за едното гледане, нали разбираш какво имам предвид? И всеки филм, който гледаш през деня, е един по-малко, който ще можеш да гледаш вечерта.
— Това пък как го измисли?
— Ами, така ги хабиш, нали?
— Гледай ги някой друг път, тогава.
— Да бе, да. Сякаш съм гъбав от пари, та да давам на пича във видеотеката по две лири на вечер.
— Не те карам да го правиш всяка вечер. Просто… Гледай сега, ще ти дам двете лири, става ли?
— Де да знам. Сигурен ли си?
Сигурен бях и купонът започва малко по малко да се заформя. Дан Маскел и Стивън Бътлър. Не се познаваха, нямаше да се харесат и нямаха нищо общо помежду си, като изключим някоя и друга тава в колекциите им (Дан не си падаше много по черната музика, а Стив пък не си падаше много по бялата, така че и двамата имаха по някой и друг джазалбум). И Дан очакваше да види Мари, а Мари пък не очакваше да види Дан, нито дори знаеше за съществуването му. Очертаваше се яка вечер.