— Добре ли си? — пита Бари, когато ме вижда зазяпан в празното пространство. — С кого говори?
— С Лора. Баща й умрял.
— А, ясно. Кофти. — И след това пое към пощата с куп поръчки под мишница.
Схващаш ли? Лора — аз — Бари: скръб — объркване — временен, умерен интерес. Ако искаш да намериш начин как да притъпиш болката от смъртта, то Бари е човекът, който ти трябва. За момент се почувствах странно поради това, че тези двама души — единият толкова побъркан от скръб, че едва говори, и другият, чието съчувствие намира израз в едно безразлично свиване на рамене — изобщо се познават. Беше странно, че именно аз бях връзката между тях двамата; беше странно, че живеят в един и същи град, по едно и също време дори. Но пък Кен беше баща на бившето гадже на шефа на Бари. Какво точно се очакваше да чувства Бари?
Лора ми се обажда около час по-късно. Не очаквах да го направи.
— Извинявай — казва тя. Все още беше трудно да се разбере какво точно казва, заради сополите и сълзите, и тона, и интонацията на гласа й.
— Недей, няма нужда.
След това малко поплака. Мълчах, докато не се поуспокои.
— Кога се прибираш вкъщи?
— След малко. Като се пооправя.
— Има ли нещо, което да направя?
— Не.
И след още малко сълзи, отново повтаря „Не“. Сякаш разбираше, че вече никой не може да направи нищо за нея и може би за пръв път й се случваше да изпадне в такова безизходно положение. Знам, че при мен никога не е имало такива безизходни положения. Всички неща, които някога са се обърквали в моя живот, винаги са били поправими — с едно махване на вълшебната пръчица на някой банкер или с внезапната промяна на мнението на някое гадже, или дори само с наличието на някакво качество — упоритост, себеразбиране, гъвкавост — което можех да открия в самия себе си, ако достатъчно усърдно го потърсех. Но никога не бих искал да ми се налага да се справям с този вид скръб, който Лора изживяваше в момента, никога. И ако хората трябва да умират все пак, нека това става някъде по-далеч от мен. Нямаше да съм край майка ми и баща ми, когато умират — в това бях адски сигурен. Когато те си тръгнеха от този свят, нямаше да усетя почти нищо.
На следващия ден пак се обади.
— Мама иска да дойдеш на погребението.
— Аз ли?
— Казва, че татко те харесвал. Май. А тя така и не му казала, че сме скъсали, защото просто не бил готов за такова нещо и… ох, не знам. Наистина нищо не знам и нямам сили да споря с нея. Мисля, че тя си мисли, че той щял да види какво става на погребението му. Като че ли… — издава някакъв странен звук, който след миг разпознавам като маниакален хилеж. — Смята, че той и без това бил страдал достатъчно приживе, така че не искала да го разстройва повече.
Знаех, че Кен ме харесваше, но така и не разбирах защо, като изключим оня път, когато търсеше оригиналния саундтрак на филма „Моята прекрасна лейди“, и аз видях тавата на една разпродажба на плочи, купих я и му я изпратих. Виждаш ли докъде водят случайните жестове на доброжелателност? До скапани погребения, ето докъде.
— Ти искаш ли да дойда?
— Не ме интересува. Стига да не очакваш да ти държа ръчичката.
— Рей ще дойде ли?
— Не, Рей няма да дойде.
— Защо?
— Защото не е поканен, затова.
— Не бих имал нищо против и той да е там, ако ти го искаш.
— Ах, колко мило от твоя страна, Роб. Все пак това не е твое погребение.
— Господи.
— Слушай, идваш или не идваш?
— Да, разбира се.
— Лиз ще те докара. Знае къде е и всичко.
— Добре. Как си?
— Нямам време да си бъбрим, Роб. Имам прекалено много неща за вършене.
— Ясно. Ще се видим в петък.
Затварям телефона, преди тя да успее да каже каквото и да било, с което исках да й покажа, че ме е засегнала, а веднага после искам да й се обадя, за да се извиня, но знам, че не бива. Имах чувството, че веднъж престанеш ли да спиш с някоя жена, никога повече не можеш да й угодиш. Просто няма начин да върнеш нещата назад, да ги заобиколиш, да ги избегнеш, колкото и усилия да полагаш.