Няма много поппарчета, посветени на смъртта — или поне няма хубави парчета. Може би точно затова обичам попмузиката и намирам класическата за малко мрачна. Има един инструментал на Елтън Джон, „Песен за Гай“, но честно казано това си е просто парче с лигаво пиано и щеше да свърши точно толкова работа на някое летище, колкото и на погребението ти.
— Хайде, момчета, дайте ми най-добрите пет парчета за смъртта.
— Страхотно — казва Бари, — Класация „Последно сбогом на бащата на Лора“. Добре де, добре. „Лидер ъф дъ Пек“. Щото нали там пичът умира върху мотора си. После имаме „Дийд мен’с кърв“ на „Джан и Дийн“, и после „Тери“ на „Туинкъл“. Ъъъ… и онова парче на Боби Голдсбъроу, нали се сещаш, „Енд, хъни, ай мис ю“… — поде мелодията по-фалшиво от нормалното и Дик се изсмя. — А какво ще кажеш за „Тел Лора ай лъв хър“. Това би било върхът.
Радвах се, че Лора не беше тук, за да види колко веселие ни осигури смъртта на баща й.
— Мислех за сериозни песни. Нали се сещате, за нещо, което да покаже малко уважение.
— Какво, да не би да си диджеят на погребението? Ух. Кофти работа. Все пак парчето на Боби Голдсбъроу може да стане един от хитовете на събитието. Нали знаеш, когато хората си правят кратка почивка. Майката на Лора може да припява.
Отново започва да пее по същия фалшив начин, но този път с фалцет, за да покаже, че го пее жена.
— Разкарай се, Бари.
— Аз вече реших какво ще има на моето погребение: „Уън Степ Биънд“ на „Меднес“, „Ю кан’т олуейс гет уот ю уонт“.
— Избрал си го само защото е от „Големия студ“.
— Да, но не съм гледал „Големия студ“, нали?
— Копеле лъжливо. Гледа го, заедно с „Телесна температура“, когато ги даваха един след друг в седмицата за Лоурънс Касдън.
— А, да. Но бях забравил, честно. Не го включвам само щото съм се сетил за филма.
— Да бе, да.
И тъй нататък, и тъй нататък. По-късно пробвах пак.
— „Абрахам, Мартин и Джон“ — казва Дик — това парче не е лошо.
— Как се казваше бащата на Лора?
— Кен.
— „Абрахам, Мартин, Джон и Кен“. Не. Нещо не го виждам как ще стане.
— Разкарай се.
— „Блек Сабат“? „Нирвана“? Те нали всичките си падат по смъртта.
Та така премина поменът за Кен в „Шампионат винил“.
Мислел съм за това какво бих искал да свирят на моето погребение, въпреки че никога не бих могъл да го кажа на някого, защото би си умрял от смях — „Уън лав“, на Боб Марли; „Мени Ривърс ту крос“ на Джими Клиф; „Ейнджъл“ на Арета Франклин. И винаги съм си фантазирал как някоя красива и просълзена хубавица все ще повтаря, че аз съм бил най-хубовото нещо, което изобщо някога й се е случвало, и ще държи да се свири „Ю ар дъ мост бютифул тинг дет евър хепънд ту ми“ на Гладис Найт, но пък не мога и да си представя коя ли би могла да е въпросната красива, просълзена хубавица. Но както се казва, това си беше моето погребение и можех да позволя да бъда щедър и сантиментален. Това не променя факта, който Бари отбеляза, дори да не знаеше, че го е направил, а именно, че имахме седем билиона часа музика в този магазин, а нямаше и минутка от тях, която да опише това, което чувстваш в момента.
Имах един-единствен костюм, който беше обличан за последен път на една сватба преди три години. Вече на разбираемите места малко ме стягаше, но ще трябва да свърши работа. Изгладих бялата си риза и намерих вратовръзка, която не е кожена и която да няма саксофони по нея, след което изчаках Лиз да дойде да ме вземе. Не взех нищо със себе си — всичките картички на павилиона за вестници бяха отвратителни. Изглеждаха като неща, които семейство Адамс изпращаше един на друг за рождените си дни. Щеше ми се да бях ходил преди на погребение. Единият ми дядо е умрял още преди се родя, а другият — когато бях много малък. И двете ми баби бяха живи, ако може така да се каже, но никога не ги виждах. Едната живее в старчески дом, а другата — при леля ми Илейн, сестрата на баща ми. Със смъртта им едва ли би настъпил краят на света. Нали знаеш, нещо от сорта на „Извънредно издание! За всеобща изненада, току-що умря един от най-старите жители на света!“ И въпреки че имах приятели, на които са им умирали приятели — един хомосексуалист от колежа на Лора, който хвана СПИН, един приятел на приятеля ми Пол, който умря в мотоциклетна катастрофа, и сума ти от тях са загубили родители — все някак успявах да се измъкна от тия неща. Но сега вече разбирах, че занапред щях да се занимавам с тях до края на живота си. Две баби, мама и татко, лели и чичовци и освен ако аз не съм първият, който ще отпътува, постепенно ще има и сума ти хора на моята възраст — може би даже не толкова постепенно, защото няма начин някой от тях да не гушне букета преждевременно. Веднъж замислил се по въпроса, усетих, че всичко звучи страшно потискащо, все едно щях да ходя на по три или четири погребения седмично, в продължение на следващите четирийсет години, и нямаше да имам нито време, нито желание за нещо друго. Как се справяха хората с тая работа? Задължително ли трябва да се ходи? Може ли човек да откаже, под претекст, че му действа потискащо? (Съчувствам ти и тъй нататък, Лора, но тая работа просто не е за мен, нали разбираш?) Просто не мислех, че бих могъл да преживея факта, че ще ставам все по-стар, отколкото съм, и започнах да развивам завистливо възхищение към родителите си, задето вече бяха ходили на стотици погребения и никога не мрънкаха или поне на мен никога не ми бяха мрънкали. Може би просто нямаха достатъчно въображение да разберат, че погребенията всъщност бяха по-депресиращи, отколкото изглеждаха.