Ако трябва да бъда честен, единствената причина да отида беше надеждата, че може да има полза от това. Може ли човек да успее да се свали с бившето си гадже на погребението на баща й? Не мислех, че е възможно. Но де да знае човек.
— Значи викарият казва хубави неща и след това всички се сьбираме отвън и го погребват, така ли?
Лиз ми обясняваше цялата процедура.
— Ще е в крематориум.
— Бъзикаш ме.
— Как тъй те бъзикам бе, глупак такъв!
— Крематориум? Еби му майката!
— Какво значение има?
— Ами, няма, но… еби му майката. — Те за това не бях подготвен.
— Какво има?
— Не знам, ама… еби му майката.
Лиз въздъхва.
— Да те сваля ли на спирката на метрото?
— Не, разбира се.
— Млъквай тогава.
— Просто не искам да припадам, това е. Ако припадна поради липса на предварителна подготовка, ти ще си виновна.
— Ама че си жалък екземпляр. Знаеш, че никой не ги обича тези неща особено много, нали? Знаеш, че всички ще сме страшно разстроени днес, нали? Не си само ти. Веднъж съм ходила на кремация и беше ужасно. Но дори на сто да бях ходила, пак нямаше да ми е по-малко ужасно. Стига си хленчил като бебе.
— Как мислиш, защо Иън няма да дойде?
— Не беше поканен. Никой в семейството не го познава. Кен те харесваше, а Джо мисли, че си супер. — Джо беше сестрата на Лора и аз също мислех, че тя е супер. На външност приличаше на Лора, но нямаше лъскавите й костюми, нито хапливия й език, нито всичките й там дипломи и академични степени.
— Само това ли е?
— Знаеш ли, Кен не е умрял в твоя чест. Не си мисли, че предназначението на останалите хора е само да изпълняват някакви поддържащи роли в историята на твоя живот.
— Разбира се, че си го мислех. Но не беше ли така и с другите?
— Твоят баща също е починал, нали?
— Да. Много отдавна. Когато бях на осемнайсет.
— Как беше? — Кофти въпрос. Тъпо и отвратително. — Дълго ли скърбя? — Спасих се. Едвам.
— И до днес боли.
— Как?
— Не знам. Продължава да ми липсва и си мисля за него. Понякога дори си и говоря с него.
— Какво му казваш?
— Това си е между мен и него — каза го внимателно, с лека усмивка. — Откакто не е между живите, той знае повече за мен, отколкото е знаел някога приживе.
— И по чия вина беше?
— По негова. Той беше Стандартният Татко, знаеш, прекалено зает, прекалено уморен. Беше ми адски кофти, когато си отиде, но накрая разбрах, че нямам никаква вина за това и че аз съм просто едно малко момиченце, и то добро момиченце. Беше негово решение, не мое.
Това беше страхотно. Щях да се сприятеля с хора, които имаха мъртви родители или мъртви приятели, или мъртви половинки. Това бяха най-интересните хора в света. А бяха и лесни за намиране! Бяха навсякъде около нас! Хората, които познаваха мъртъвци, както би казала Барбара Стрейзанд, но самите те все още са живи, бяха най-щастливите хора на света.
— И той ли е кремиран?
— Има ли някакво значение?
— Де да знам. Просто ми е интересно. Защото каза, че си била само веднъж на кремация и си мислих, нали знаеш…
— Бих те посъветвала да изчакаш два-три дена, преди да бомбардираш Лора с подобни въпроси.
— Опитваш се да ми кажеш да млъкна, нали?
— Точно така.
Имаше право.
Крематориумът се намираше на доста голямо пусто място и трябваше да оставим колата на един почти празен паркинг и да отидем пеша до сградите, които бяха нови, прекалено ярко оцветени и някак не особено сериозни. Човек не оставаше с впечатление, че тук бе мястото, където се изгарят хора. Но пък правеше впечатление за място, където някоя нова — ха-ха, хи-хи — секта се събира всяка седмица, за да си попее. Не, няма начин да „погреба“ моя старец на това място. Предполагам, че ще ми е необходимо място с атмосфера, която да подклажда необходимата за случая скръб, а тухлените стени и голите дъски на това място просто не ме вдъхновяваха за нищо подобно.