— Как си? — попита Лиз, но това беше „Как си“ с провлачено „как“, което придаваше на въпроса дълбок смисъл и изразяваше искрено съчувствие. Джо свива рамене.
— Добре съм. Предполагам. И майка ми се справя, но Лора… не знам.
— Последните няколко седмици и без това бяха трудни за нея — каза Лиз и усетих лек гъдел, дължащ се на нещо като гордост. Това бях аз. Аз я бях накарал да се почувства така. Или поне аз и още един-двама, включително и самата Лора, но нямаше значение. Бях забравил, че можех да я накарам да почувства каквото и да било, а и без това беше странно да бъдеш подсещан за емоционалната си мощ по средата на кремация, което, според моя ограничен опит, бе ситуация, в която това усещане изцяло се губеше.
— Ще се оправи — каза уверено Лиз. — Но е трудно, когато полагаш всичките си усилия в една определена насока на живота си, само за да разбереш в един миг, че е била погрешната. — Погледна ме, внезапно смутена или виновна, или нещо такова.
— Не ми обръщайте внимание на мен — казвам им аз. — Наистина. Няма проблем. Все едно говорите за някой друг. — Казах го без злоба, съвсем сериозно. Просто се опитвах да кажа, че ако искаха да говорят за любовния живот на Лора, за която и част от него да ставаше дума, то нямах нищо против, не и точно днес.
Джо се усмихна, но Лиз ми направи гримаса.
— За друг човек и говорехме. За Лора. Всъщност за Лора и Рей.
— Това не е честно, Лиз.
— Така ли? — вдигна вежди, все едно се държах като човек, който не си знае мястото.
— И не ми казвай „Така ли“ по тоя ебан начин — един-двама се обърнаха, когато използвах думичката с „е“, а Джо постави ръка върху моята. Внезапно бях побеснял и не знаех как да се спра. Имах чувството, че бях прекарал последните няколко седмици с нечия ръка върху моята: не можех да говоря с Лора, защото живееше с друг; не можех да говоря с Лиз, защото знаеше за парите и за аборта, и че по едно време се виждах с друга; не можех да говоря с Бари и Дик, защото бяха Бари и Дик; не можех да говоря с приятелите си, защото не говорех с приятелите си; и сега не можех да говоря, защото бащата на Лора беше умрял, и трябваше просто да търпя, понеже ако не търпях, щях да съм лошото момче, с ударение върху момче — егоцентрично, сляпо и тъпо. Ами не бях такъв или поне не и през цялото време, и знаех, че това не беше моментът да задавам подобен въпрос — не бях толкова прост все пак — но кога ли щях да мога да говоря?
— Съжалявам, Джо, наистина съжалявам — отново заговорих с погребален шепот, въпреки че ми се искаше да крещя — Но знаеш ли, Лиз… мога или да се защитавам поне понякога, или да повярвам на всяка думичка, която казваш за мен, и накрая да се мразя по всяко време на денонощието. Ти може би мислиш, че точно така и трябва, но не смятам, че това ще е кой знае какъв живот.
Лиз свива рамене.
— Този отговор не е достатъчен, Лиз. Изобщо не си права и ако не го разбираш, значи си по-тъпа, отколкото те мислех.
Театрално въздъхва, но после спира поглед върху лицето ми.
— Може би съм малко несправедлива, но сега ли му е времето да се уточняваме?
— Така е, защото никога не му е времето. Не можем цял живот да се извиняваме, ако искаш да знаеш.
— Ако употребата на множествено число означава „ние“, в смисъл „ние, мъжете“, то трябва да кажа, че и веднъж би било достатъчно.
Не, нямаше демонстративно да си тръгна намусен от кремацията на бащата на Лора. Просто нямаше да го направя.
Демонстративно си тръгнах намусен от кремацията на бащата на Лора.
Семейство Лидън живееха на няколко километра извън очертанията на най-близкия до крематориума град, Амърсхам, който и без това не знаех в каква посока беше. Завих по една пряка, после по още една пряка и стигнах до някакъв централен път. Видях автобусна спирка, но беше от тоя сорт автобусни спирки, които не вдъхват особено голямо доверие: никой не чакаше, а и наоколо нямаше нищо особено — редица къщи от едната страна на улицата и игрище от другата. Постоях там известно време, замръзнах от студ в погребално-сватбения си костюм, и тъкмо когато установих, че това е автобусна спирка, която изисква инвестиция от няколко дни чакане, а не от няколко минути, видях по улицата да наближава бавно познат зелен фолксваген. Беше Лора и бе дошла да ме търси.