Без да се замислям, прескочих оградата, която отделяше една от къщите от пешеходната пътека, и се озовах пльоснат върху нечия леха с цветя. Беше мокро. Но предпочитах целия да прогизна, отколкото Лора да ме разнищи на парчета, задето се бях изнизал от погребението на баща й, и затова останах там толкова време, колкото позволяваха човешките възможности. Колкото и пъти да си казвах, че бях стигнал дъното, толкова пъти и намирах нов начин да затъна още повече, но знаех, че този път беше най-зле и че каквото и да ми се случеше от сега нататък, колкото и беден, и глупав, и самотен да станех, тези няколко минути щяха да останат в съзнанието ми като предупредително мигаща сигнална светлинка. „По-добре ли от е това да лежиш по корем в калта след кремацията на бащата на Лора?“, щях да се питам, когато дойдеха хората със съдебните призовки или когато Лора забегнеше със следващия Рей, а отговорът винаги щеше да бъде „Да!“
Когато повече не издържах, когато ризата ми стана прозрачна от влагата, а сакото ми беше цялото в кал и усещах остри болки в ръката — схващане или ревматизъм, или артрит или кой знае какво? — станах и се изтупах. И тогава Лора, която явно през цялото време бе чакала при автобусната спирка, нави прозореца на колата и ми каза да влизам вътре.
Това, което ми се случи по време на кремацията, бе нещо от рода на следното: осъзнах, за пръв път, колко ме беше страх от това, че може да умра и че другите хора също може да умрат, и разбрах, че именно поради този страх не правя най-различни неща — не отказвам цигарите (защото както и да гледаш на отказването: дали прекалено насериозно или пък напълно несериозно, както правех аз до този момент, имаше ли изобщо някакъв смисъл?) и не мисля за живота си, особено за работата си, като за нещо тясно свързано с бъдещето ми (ами да, то си беше за страх, защото бъдещето неминуемо завършва със смърт). Но този страх ми пречеше най-много на това да имам устойчиви, дълготрайни връзки, защото ако имах такива връзки, то щях да съм зависим от живота на човека, с когото съм, а пък после този човек можеше и да умре, дори неминуемо, освен ако нямаше налице някакви изключителни обстоятелства, примерно въпросният човек да е герой от фантастичен филм или извънземен… абе, изобщо, изпадаш в ситуация на яко загазване, нали? Ако аз бях този, който пръв щеше да умре, нямаше да има проблем, но пък да бъда първият, който щеше да умре, май не е нещо, което може да ми служи за успокоение: щото откъде мога да знам кога щеше да умре тя, та да избързам да умра преди нея? Както се казва, утре може да я сгази рейс, което обаче значи, че аз пък трябва още днес да попадна под гумите. Когато видях лицето на Джанет Лидън в крематориума… как можеше човек да притежава такава смелост? А сега какво щеше да прави? Ако ме питаш мен, щеше да е по-добре човек да скача от жена на жена, докато стане прекалено стар за това, след което да живее сам и да умре сам, а като се имат предвид алтернативите, какво му е пък чак толкова лошото? Имаше нощи с Лора, когато си допирах главата в гърба й, докато спеше, и когато изпитвах безкраен и безименен ужас, но сега вече знаем как се нарича този ужас: Брайън. Ха, ха. Добре де, нямаше си чак точно пък име, но вече разбирам на какво се дължеше и защо исках да спя с Роузи, вбесяващата ме симултантно-оргазмираща жена, и ако това звучи просто като слабо и някак удобничко оправдание — „Да бе, да! Спал с други жени, щото го било страх от смъртта!“ — ами съжалявам, но така стояха нещата.
Допирах си главата в гърба на Лора, защото не исках да я загубя, но накрая винаги губим някого или пък този някого ни губи нас. Предпочитах да не рискувам. Предпочитах да не се прибирам от работа някой ден след десет или двайсет години, само за да бъда посрещнат от пребледняла, уплашена жена, която да ми каже, че току-що пикала кръв — съжалявам, съжалявам, но така става при хората — и след това да ходим на пекар, и лекарят да каже, че било нелечимо, и тогава… Не, просто нямаше да имам смелостта да го понеса, разбираш ли? Сигурно щях да офейкам, щях да живея в друг град, под друго име, а Лора щеше да влезе в болница, за да умре, и щяха да я питат: „Твоят човек няма ли да те посети?“ а тя щеше да каже: „Не. Разбра, че имам рак, и ме напусна.“ Страшен пич! Казал й значи „Рак ли имаш? Извинявай, но това не е за мен! Не ми харесва тая работа!“. И го духнал. По-добре да не попада човек в подобна ситуация. По-добре такива неща изобщо да ги няма.