И какво значи се получава? Цялата логика се състои в това, че си правя статистически игрички. Сега съм на трийсет й шест, нали? И да речем, че повечето нелечими болести — рак, инфаркт, каквото ще да е — те нападат след петдесетгодишна възраст. Ако човек няма късмет, може и по-рано да гушне букета, но такива работи нормално се случват най-често на онези, прехвърлили петдесетака. Така че играй на сигурно: от време на време по някоя и друга двугодишна връзка през следващите четиринайсет години и спираш, край, отказваш се. Има логика. Добре де, трябва ли да го обяснявам това на жената, с която съм? Може би. Сигурно. Ще е по-справедливо. И някак не толкова емоционално, имам предвид цялата тази бъркотия, която се получава, когато завърши една връзка. — „Ще умреш преди мен, така че няма особен смисъл да продължаваме, нали?“ Напълно приемливо е човек да прекрати връзката си ако емигрира или пък ако се връща от емиграция в родината си, защото в тези случаи всякакво по-нататъшно развитие на връзката му би било прекалено мъчително, така че защо пък да не е същото и със смъртта? Раздялата поради смърт не може да не е по-мъчителна от раздяла поради емиграция, нали? Имам предвид, че в случай на емиграция винаги можеш да заминеш (или да останеш) със съответната жена. Винаги можеш да си кажеш: „Е, какво пък толкова, ще зарежа всичко и ще отида да стана каубой в Америка, берач на чай в Индия“ и тъй нататък. Но това не можеш да го направиш с голямото „С“, нали? Освен ако не действаш като Ромео, но пък като си помисли човек…
— Стори ми се, че цял следобед ще лежиш в онази леха.
— К’во? Ъхъ. Ха-ха. Не. Ха.
Безгрижните предположения не бяха особено подходящи в тази конкретна ситуация, въпреки че и да лежиш в нечия чужда леха, за да се скриеш от бившето си гадже в деня, в който погребваха — пардон, изгаряха — баща й, сигурно не беше особено подходящо поведение, а по-скоро мязаше на единични определено ненормална проява.
— Целият си мокър.
— Ъхъ.
— А освен това си и пълен идиот.
Щеше да има и други битки. Нямаше смисъл да водя тази, предвид че всички доказателства бяха срещу мен.
— Разбирам защо го казваш. Виж, извинявай. Последното, което исках беше да… Затова дойдох, защото… Изпуснах си нервите и не исках да избухвам в чакалнята по този начин и… Гледай сега, Лора, причината да спя с Роузи и да прееба така нещата беше, страхът ми, че ще умреш. Беше ме страх от твоята смърт. Знам как ти звучи това, но… — думите се покриха със същата лекота, с която бяха и изскочили, и аз просто я зяпнах с отворена уста.
— Е, все някога ще умра. В това отношение нищо не се е променило.
— Не, не, абсолютно те разбирам и не очаквам да ми кажеш нещо по-различно. Просто исках да знаеш, това е.
— Благодаря ти. Оценявам го.
Не направи никакъв опит да запали колата.
— Не бих могла да кажа същото.
— В какъв смисъл?
— Не спах с Рей, защото ме беше страх от това, че ще умреш. Спах с Рей, защото ми беше писнало от теб, и се нуждаех от нещо, което да ме изкара от това ми състояние.
— Да бе, ясно, разбирам. Виж, не искам повече да ти хабя времето. Ти се върни, а аз ще изчакам рейса.
— Не искам да се връщам. Аз също изкрейзих.
— Ааа. Добре. Супер. Имам предвид не супер, разбираш де…
Отново започна да вали и тя сложи чистачките, така че през прозореца не можехме да виждаме особено много.
— Кой те разстрои?
— Никой. Просто не се чувствам достатъчно стара. Искам някой да се грижи за мен, защото татко умря, нали, а там нямаше никой, който да го направи, и когато Лиз ми каза, че си изчезнал, използвах го като претекст да се измъкна.
— Ама и ние сме една странна двойка, а?
— Теб кой те разстрои?
— Ами… никой. Всъщност Лиз. Тя… — не можех да се сетя за по-зрял израз и затова използвах единствения, който имах подръка. — Заяждаше се с мен.
Лора изсумтява:
— Тя се заяжда с теб, а ти пък я топиш.
— Горе-долу до това се свеждат нещата.
Изсмива се късо, безрадостно:
— Нищо чудно, че така сплескахме нещата, нали? Като Том Хенкс в „Голям“ сме. Малки момиченца и момченца, затворени в телата на големи хора и принудени да продължават нататък. А в истинския живот е още по-зле, защото той не е само целувчици и креватчета на два етажа, нали? Има го и всичко това — махна към прозореца, към полето, автобусната спирка и някакъв човек, който си разхождаше кучето, но знаех какво има предвид. — Едно ще ти кажа, Роб. Това, че си тръгнах от кремацията беше най-ужасното нещо, което някога съм правила, но също така и най-свежарското. Не мога да ти опиша колко добре и колко зле се почувствах, като го направих. Не, всъщност мога: почувствах се като гореща Аляска.