— Да. Знам, че нищо от цялата тази работа не е особено романтично, но пък съм съвсем сигурна, че все някога ще има и романтични моменти. А сега имам нужда да съм с някого и това да е някой, с когото се разбирам, а ти ясно показа, че ме искаш обратно, така че…
Да вярвам ли на ушите си? Възможно ли е изобщо това? Внезапно се паникьосах и ми прилоша. Исках да ми изрисуват стените с емблеми на звукозаписни компании и да спя с американски поппевици. Хванах Лора за ръката и я целунах по бузата.
Разбира се, последва лют скандал. Госпожа Лидън бе обляна в сълзи, Джо беше ядосана, а няколкото останали гости зяпаха в чашите си и не казваха нищо. Лора отведе майка си в кухнята и затвори вратата, а аз останах в хола при Джо да свивам рамене, да поклащам глава, да повдигам вежди, да се местя от крак на крак и изобщо да правя всичко останало, което ми идеше наум, за да изразявам неудобство, съчувствие, неодобрение и скръб. Когато веждите започнаха да ме болят от свиване, и почти си бях отвинтил главата от поклащане, а и вече бях минал едно два-три километра на място, Лора се появи откъм кухнята, потънала в мрачно настроение, и ме задърпа за ръката.
— Прибираме се вкъщи — каза и така връзката ни се възобнови.
Двайсет и седем
Пет разговора:
1. (Трети ден, излезли сме да ядем къри, Лора плащаше.)
— А на бас, че точно това си направил. Запалил си фас — винаги наблягаше върху думата, когато искаше да покаже, че е против — и си си мислил: „Те това е готино. Така се живее.“ А после си седял и си мъдрил някаква тъпа идея за апартамента… Сетих се, сетих се, преди да се нанеса, се канеше да викаш някакъв тип да рисувал емблеми на звукозаписни компании, нали? А на бас, че си седял там, пушил си фаса си и си си мислел: „Дали още му пазя номера на тоя?“.
Погледнах настрани, за да не ми види усмивката, но нямаше смисъл.
— Господи, колко съм права, нали? Толкова съм права, че чак не мога да повярвам. А после… чакай, чакай… — постави пръсти на слепоочията си, все едно мозъкът й излъчваше някакви образи. — А после си си казал: „Риби много в морето, пък и без това отдавна ми се е приискало нещо ново“, а после си пуснал някаква музика и всичко е било наред в твоя жалък малък свят.
— А после?
— А после си отишъл на работа и нищо не си казал на Дик или на Бари и всичко е било наред до момента, когато Лиз е пуснала котката от торбата, и тогава те е обхванала мания за самоубийство.
— А после спах с друга.
Не ме чу.
— Докато се лигавеше с оня нещастник Рей, аз чуках американска поппевица, която прилича на Сюзан Дей от „Закона на Ел Ей.“
Упорито продължаваше да не ме чува. Просто си отчупи залче хляб и го натопи в кърито си.
— И не се справих зле. Дори добре се справих. Доста добре, даже се справих.
Никаква реакция. Може би трябваше да пробвам пак, този път на глас, а не само наум.
— Всичко знаеш, нали?
Сви рамене, усмихна се и направи самодоволната си гримаса.
2. (Седми ден, в кревата, след секс.)
— Не очакваш да ти кажа, нали?
— Защо не?
— Защото каква му е ползата? Мога да ти разкажа всеки миг поотделно, а те не бяха много, и ще се почувстваш наранен, ама пак няма да схванеш поне мъничко какво е наистина важното.
— Не ми пука. Просто искам да знам.
— Да знаеш какво?
— Като как беше.
Изсумтява.
— Беше секс като секс. Като какво друго да бъде?
Дори този отговор беше болезнен за мен. Надявах се изобщо да не е било като секс. Надявах се да е било като нещо много по-отегчително и по-неприятно.
— Като як секс или като кофти секс?
— Има ли значение?
— Знаеш че има.
— Аз тебе не съм те питала как са минали извънкласните ти занимания.
— Пита ме. Много добре си спомням. Пита ме: „Позабавлява ли се, миличък?“
— Това беше риторичен въпрос. Виж, Роб, сега вече всичко е наред. Току-що ни беше хубаво. Да оставим нещата така.
— Добре, добре, но това, което току-що беше хубаво, какво точно хубаво беше? Еднакво хубаво или по-малко хубаво, отколкото това хубаво, което ти е било преди една-две седмици?
Не каза нищо.
— Хайде, Лора, кажи каквото и да е. Излъжи, ако щеш. При всички положения ще се почувствам по-добре и ще престана да задавам въпроси.
— Щях да излъжа, но сега вече не мога, защото щеше да знаеш, че лъжа.
— Защо изобщо трябва да лъжещ?
— За да се почувстваш по-добре.
И тъй нататък, и тъй нататък. Исках да знам (въпреки че, естествено не исках да знам) за многократните оргазми и за десетте свирки на вечер, и за позите, за които дори не бях чувал, но нямах смелостта да попитам, а и тя никога не би ми казала. Знаех, че са го правили и това беше достатъчно лошо. Единственото, което можех да направя, бе да смекча удара. Исках да ми каже, че е било лошо качество, нещо от сорта на „лежа по гръб и си мисля за секс с Роб“, и да ми каже, че Мег Райън си прекарва по-добре на щанда за деликатеси, отколкото тя, Лора, в леглото на Рей. Толкова много ли исках? Облегна се на лакът и ме целуна малко над сърцето.