— А знаеш ли какво наистина ме побърква?
— Ъхъ. Това, дето ми го каза преди малко, за измъкването и отворените вратички и разните други работи.
— Освен него?
— А стига вече!
— Побърква ме това, че аз мога да ти кажа точно, ама съвсем точно, какъв ти е проблемът и какво трябва да направиш, за да го решиш, а ти и представа си нямаш как стоят нещата при мен. Нали?
— Имам.
— Казвай тогава.
— Писнало ти е от работата ти.
— И това ми е проблемът, а?
— Горе-долу.
— Виждаш ли? И представа си нямаш.
— Дай ми малко време. Съвсем отскоро живеем отново заедно. Сигурно ще се сетя и за нещо друго след една-две седмици.
— Изобщо не ми е писнало от работата. Даже ми доставя удоволствие.
— Казваш го само за да ме правиш на глупак.
— Не, не го казвам, за да те правя на глупак. Работата ми доставя удоволствие. Стимулира ме, харесвам хората, с които работя, свикнах с парите… Но пък не ми харесва това, че я харесвам. Обърква ме. Защото това, което съм, не е човекът, който исках да бъда, когато бях малка.
— Каква искаше да бъдеш?
— Не и сухарка в скъп делови костюм, с лична секретарка и близка перспектива да стане съдружник във фирмата. Исках да съм правна консултантка, с гадже диджей, но всичко се обърка.
— Ами, намери си диджей. Какво очакваш да направя?
— Не искам нищо да правиш. Искам просто да разбереш, че животът ми не се припокрива изцяло с нашата връзка. Това, че оправяме връзката си не значи, че съм оправила и себе си. Защото аз си имам и други съмнения, страхове и амбиции. Не знам какъв живот искам да водя, нито в каква къща искам да живея, а парите, които ще изкарвам след две-три години ме плашат и…
— Но защо просто не си ми ги казала преди всички тези неща. Аз откъде да ги знам? Откъде да знам, по дяволите? Какво толкова ги пазиш в тайна?
— Не ги пазя в тайна. Просто отбелязвам, че това, което става с нас, не е всичко. И че аз продължавам да съществувам дори и когато не сме заедно.
След време сигурно и сам щях да се досетя за всичко това. Щях да разбера, че само защото аз самият откачам, когато съм самотен, и се сривам в бездната на безизходното отчаяние поради липсата на истинска партньорка в живота, това не значи, че и с останалите хора е така.
4. (Пред телевизора, на следващата вечер.)
— …на някое прекрасно място. В Италия. В Щатите. Може дори на Карибските острови.
— Страхотна идея. А да ти кажа ли как ще осигуря парите за това пътешествие? Още утре ще изровя отнякъде цял кашон със суперзапазени плочи на Елвис от ’78-а, издадени от „Сън“, — Сещам се за жената със забягналия мъж и страхотната колекция от сингъли и за миг ме хваща яд на себе си.
— Предполагам, че това беше някаква саркастична шега, която само мъжете — колекционери на плочи — разбират.
— Знаеш колко съм на червено.
— Знаеш, че аз ще платя. Нищо, че още ми дължиш пари. Какъв е смисълът да имам тази толкова печеливша работа, ако трябва да прекарам почивката си на палатка?
— Да бе, да. Пък дори на палатка да ходим, аз откъде да извадя пари за моята половин палатка?
Гледахме как Джак Дакърт се опитва да скрие от жена си петдесетачката, която е спечелил на конни надбягвания, в сериала „Коронейшън стрийт“.
— Знаеш, че парите не са от значение. Не ме интересува колко изкарваш и дали изобщо изкарваш нещо. Просто искам да си по-щастлив с работата си. Оттам насетне можеш да правиш каквото си искаш.
— А не трябваше да е така. Когато се запознахме, бяхме еднакви. А сега не сме и…
— В какъв смисъл сме били еднакви?
— Ти беше от хората, които идваха в „Гручо“ да слушат музика, а аз бях от хората, които пускаха музиката. Ти носеше кожено яке и фланелка и аз също носех кожено яке и фланелка. Аз и сега си ги нося, а ти не.
— Защото не ми дават да ги нося. Вечерно време ги обличам.
Опитвах се да намеря друг начин, по който да й кажа, че вече не сме същите като преди, че се бяхме отдалечили един от друг, и тъй нататък, и тъй нататък, но се чувствам твърде изтощен за подобно усилие.
— „Не сме същите като преди. Отдалечили сме се един от друг.“
— Що говориш с този идиотски глас?
— За да замества кавичките. Опитвах се да намеря нов начин, по който да го кажа. Така, както ти се опитваше да намериш нов начин, по който да ми кажеш, че или да имаме деца, или скъсваме.
— Не съм.
— Майтапя се.
— Значи да зарежем всичко, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш, защото, ако е това, почвам да губя търпение.
— Не, но…
— Но какво?
— Но защо това, че вече не сме същите, да няма значение?
— Първо, държа да отбележа, че ти нямаш никаква вина.
— Благодаря.
— Ти си си напълно същият, какъвто беше и преди. Не си сменил и чифт чорапи за всичките години, откакто те познавам. Ако сме се отдалечили един от друг, то аз съм тази, която се е отдалечила. Въпреки че единственото, което направих, беше да си сменя работата.