— И прическата, и дрехите, и отношението към живота, и приятелите, и…
— Не е честно, Роб! Знаеш, че не можех да ходя на работа с щръкнала от гел коса, както ходех преди. И вече мога да си позволя да си купувам по-често и по-хубави дрехи. А през последната година и нещо се запознах с един-двама души, които наистина харесвам. Значи остава отношението към живота.
— По-жилава си.
— По-уверена, може би.
— По-твърда.
— По-малко невротична. Ти такъв ли смяташ да останеш цял живот? Същите приятели или липсата на такива? Същата работа? Същото отношение към живота?
— И така съм си добре.
— Да, добре си, но не си идеален и определено не си щастлив. И какво толкова, ако се превърнеш в щастлив и да, знам, че това е заглавие на албум на Елвис Костело и го казах нарочно, за да привлека вниманието ти, за глупачка ли ме смяташ? Значи ли, че трябва да скъсаме, защото съм свикнала да те виждам нещастен? Но в такъв случай какво ще стане, ако примерно, знам ли, ако основеш собствена звукозаписна компания и тя се окаже успешна? Ще ми е време да си хвана някое ново нещастно гадже, така ли?
— Май наистина си глупачка.
— Така ли? Би ли ми казал каква е разликата между това ти да основеш своя собствена звукозаписна компания и моето преместване от малката агенция за правни консултации в голямата адвокатска фирма?
Не се сещах за никаква разлика.
— Единственото, което казвам, е, че ако изобщо вярваш в дълготрайните моногамни връзки, то трябва да позволяваш различни неща да се случват или да не се случват на партньора ти. Иначе какъв е смисълът?
— Няма смисъл.
Казвам го престорено хрисимо, но определено бях сразен — от интелекта й, от яростта й, от начина, по-който непрекъснато беше права.
5. (В леглото, нещо средно между преди и по време на, ако разбираш какво имам предвид, две нощи по-късно.)
— Не знам. Извинявай. Мисля, че е, защото се чувствам неуверен в себе си.
— Съжалявам, Роб, но това изобщо не го вярвам. Мисля, че е, защото си доста пиян. И преди сме имали такъв проблем и винаги е било заради това.
— Не и този път. Този път е заради неувереността ми. — Имах проблем с думата „неувереност“, която по време на прозвучаването си стана на „неуференост“, което не помогна много на твърдението ми.
— И защо си неуверен?
Издадох едно късо и тъжно „Ха!“, което перфектно демонстрираше колко добре владея изкуството на кухия смях.
— Продължавам да не схващам.
— Заради „Прекалено съм уморена, за да не съм с теб.“ Заради всичко това. И заради Рей. И имам чувството, че… ми се сърдиш, непрекъснато. Сърдиш ми се, защото съм безнадежден случай.
— Отказваме ли се? — Имаше предвид правенето на любов, а не разговора или връзката ни.
— Предполагам.
Търкулвам се до нея, обгръщам я с ръка, лежа и зяпам в тавана.
— Знам. Съжалявам, Роб. Не бях много… В действителност аз не го правя нарочно.
— И защо мислиш, че става така?
— Чакай малко сега. Ще ми се да ти го обясня съвсем ясно. Добре. Мислех си, че двамата с теб сме свързани с една-единствена тъничка нишка, с нашата интимна връзка, и че ако я скъсам, то това ще е краят. Добре, скъсах я, но това не беше краят. Защото се оказа, че не е само една нишка, а стотици, хиляди, навсякъде, накъдето и да се обърнех — начинът, по който Джо се умълча, когато й казах, че сме скъсали; и това, че се почувствах много особено на рождения ти ден; и това, че се чувствах особено… не по време на секс с Рей, а след това; и защото буквално ми прилоша, когато пуснах една от касетите, които ми беше записал; и непрекъснато се чудех как си; и… ох, хиляди неща. А и ти го прие много по-тежко, отколкото очаквах, и това направи нещата още по-трудни… А после, на погребението… Аз исках да дойдеш, не майка ми… мисля, че тя се зарадва на присъствието ти,… но никога не ми и мина през ума да поканя Рей. И тогава изведнъж се почувствах безкрайно уморена. Просто нямах сили да полагам усилия да бъда далеч от теб. Не си заслужаваше, само и само за да ти правя напук.
Позасмива се леко.
— И онази фраза беше най-милият начин да ми го кажеш, така ли?
— Знаеш, че не ме бива много по сантименталните приказки. — Целуна ме по рамото.
Чу ли го това? Не я бивало много?! А мен не само че изобщо не ме бива, ами цялата тази работа представлява огромен проблем — както впрочем и за всеки друг мъж, който е слушал Дъсти Спрингфийлд да пее „Дъ лук ъф лав“, когато е бил все още силно впечатлителен пубер. Така си представях брачния живот (навремето му виках „брачен“, днес му викам „съвместен“ или „улегнал“). Очаквах да има секси жена, със секси глас и секси грим, а сияйната й преданост към мен да избликва от всяка нейна пора. Пък и наистина съществува такова нещо като „поглед на любовта“ — в това отношение Дъсти не ни беше подвел, — но той просто не беше това, което очаквах да бъде. Погледът на любовта не идеше от огромните секси очи, излъчващи сладостен копнеж някъде откъм средата на двойно легло с подканящо отметнати завивки. Оказа се, че погледът на любовта може да изразява и благосклонната всеотдайност на майка към нейното дете, или доброжелателно закачлива укоризненост, или болезнена загриженост. А къде остана погледът на любовта, за който пее Дъсти Спрингфиълд? Забрави! Той е просто един блян — нещо също толкова примамливо и невероятно, колкото и екзотичното секси бельо за ежедневна употреба.