Жените не са прави, когато се оплакват от образа на жената, който медиите създават. Мъжете разбират, че не всички могат да имат гърдите на Бардо, шията на Джейми Ли Къртис или задника на Фелисити Кендъл и това не ги притеснява. Много ясно, че бихме избрали Ким Бейсинджър пред Хати Джейкс, така както те биха предпочели Киану Рийвз пред Бърнард Манинг, но не тялото е това, което е важно, а нивото на унижение. Много бързо установихме, че момичетата от филмите за Джеймс Бонд бяха извън нашета категория, но разбирането, че жените никога няма да ни гледат така, както Урсула Андрес гледаше Шон Конъри, или дори така, както Дорис Дей гледаше Рок Хъдсън, отне доста повече време за повечето от нас. В моя случай не бях сигурен дали изобщо някога го бях схванал.
Започнах да свиквам с идеята, че може би Лора е жената, с която щях да прекарам живота си (или поне бях започнал да свиквам с идеята, че бях толкова нещастен без нея, че просто не си заслужаваше да мисля за алтернативи). Но беше много по-трудно да свикна с идеята, че детската ми представа за романтика, с неглижетата и вечери на свещи у дома и дълги, пронизващи погледи, нямаше нищо общо с действителността. Ето за какво трябваше да се ядосват жените. Ето защо не можехме да функционираме правилно във взаимоотношенията си с тях. Не заради целулита или бръчките под очите. А заради тяхната пренебрежителност.
Двайсет и осем
Около две седмици по-късно, след много приказки и много секс и търпимо количество спорене, отидохме на вечеря у приятелите на Лора, Пол и Миранда. Това на теб може да не звучи вълнуващо, но за мен беше голяма работа: това беше вот на доверие, одобрение, жест към света, че щях да съм тук поне за няколко месеца. Лора и аз много не се разбирахме по отношение на Пол и Миранда, въпреки че никога не се бях срещал с тях. Лора и Пол започнаха работа в кантората по горе-долу едно и също време и добре се разбираха и затова, когато тя беше поканена (както и аз) у тях, аз отказах. Не ми харесваше това, което си представях за него, нито и ентусиазма, с който Лора говореше за него, въпреки че, след като разбрах за съществуването на някаква Миранда, стана ми ясно, че се държах глупаво и затова си измислих разни други неща. Казах, че звучеше като типичен представител на сорта хора, с които щеше вече непрекъснато да се среща предвид новата й тузарска работа, а аз оставах в сянката на тези хора и тя се ядоса, затова вдигнах малко мизата и всеки път когато произнасях името му, поставях пред него нарицателни от сорта на „тоя“ и „путьо“, а и също така му приписах и префърцунен глас и цял комплект интереси и нагласи, които по всяка вероятност нямаше и тогава наистина се ядоса и отиде сама. Предвид че толкова пъти го бях наричал „путьо“, имах чувството, че Пол и аз нещо не започнахме добре запознанството си и затова, когато Лора ги покани у нас, аз излязох и се върнах чак в два, въпреки че знаех, че имаха дете и щяха да са си тръгнали до единайсет и половина. И затова, когато разбрах, че отново са ни поканили, знаех, че е голяма работа, не само защото значеше, че беше готова да пробва всичко наново, но и защото значеше, че е говорила разни работи за това, че отново живеем заедно, а нещата, които беше казала не можеше да са все лоши.
Докато стояхме пред входа на къщата им (нищо чак толкова надуто, три спални и тераса в Кенсал грийн) играех с копчето на панталоните си, нервен тик, който Лора силно не удобряваше, по може би обясними причини. Но този път ме погледна и ми се усмихна и леко стисна ръката ми (другата ръка, не тази, която обезумяло чешеше слабините ми) и преди да можех да разбера какво става, вече бяхме в къщата сред порой от усмивки и целувки и представяния.