Лора изглеждаше подходящо объркана, но продължи нататък.
— Обожавам песните ти. И начина, по-който ги пееш. — Леко се изчерви и поклати нетърпеливо глава.
— Радвам се. Роб беше прав. Наистина си специален човек. ( „Ето ви четири лири и едно пени ресто. Бившето ми гадже е специален човек.“)
— Не знаех, че вие двамата сте такива добри другарчета — каза Лора, малко по-студено, отколкото би ми се искало.
— А, Роб е такъв добър приятел, откак съм тук. И Дик и Бари. Накараха ме да се почувствам наистина като у дома.
— По-добре да оставим Мари да продава касетките, Лора.
— Мари, ще направиш ли един лайф в магазина на Роб?
Изсмя се. Изсмя се, но не отговори. Кибичихме тъпо и мълчахме.
— Майтапите ме, нали?
— Всъщност не. Някой съботен следобед, когато магазинът е пълен.
— Можеш да застанеш върху масата при касата.
Това го каза Лора и аз й хвърлих поглед. Мари сви рамене.
— Става. Но получавам парите от продадените касети.
— Разбира се.
Това го каза пак Лора. Все още ме беше яд заради последната й изцепка и затова се задоволих единствено с това да й хвърля още по-рязък поглед.
— Мерси, радвам се, че се запознахме.
Върнахме се на предишното си място.
Видя ли? — каза тя — Лесна работа.
По време на първите няколко седмици откак Лора се беше върнала, от време на време се опитвах да разбера какъв беше станал животът: дали беше по-добър или по-лош, дали чувствата ми към Лора се бяха променили, ако да, то дали бях по-щастлив от преди, доколко точно бяха почнали да ми шарят очите, дали Лора се беше променила, какво беше усещането от това, че живеехме заедно. Отговорите бяха лесни — по-добре, донякъде, да, не много, не особено, доста приятно — но също така и незадоволителни, защото знаех, че не идваха от дълбоко. Но някак, откакто се върна, не остана време за мислене. Прекалено бяхме заети в това да говорим или да работим, или да правим секс (доста секс имаше в момента, голяма част от която се дължеше на мен с цел да изгоня неувереността си) или да ходим на кино. Може би трябваше да спра всичко това, за да имам възможност да обмисля нещата по-добре, защото знаех, че това бяха важни времена. Но от друга страна може би не, може би нещата трябваше да си останат такива, каквито бяха. Може би така хората си заздравяваха връзките.
— Браво, страхотно. Нас никога не си ни канил да лайфим тук, нали?
Бари. Изрод. Трябваше да се сетя, че щеше да намери нещо във връзка с прословутия лайф на Мари в магазина, за което да мучи.
— Не съм ли? Мислих, че съм те питал, а ти отказа.
— Как изобщо ще потръгнат нещата при нас, ако нямаме подкрепата на приятелите си.
— Роб ти даде да закачиш плакат, Бари. Бъди честен. — А за Дик това беше направо страхотен жест на благоволение, защото нещо в бандата на Бари му бъркаше в червата. Звучала му като „немска маршова дъскорезница“, нямало почитание към музиката в нея.
— О, да, супер. Голямата работа. Някакъв си скапан плакат.
— Как щяхме да поберем тук цяла банда? Щеше да трябва да купя и съседния магазин, а не съм готов да правя това, само и само за да вдигате гюрултия в събота следобед.
— Можеше да свирим акустично.
— О, да бе, да. Немска лайф маршова дъскорезница. Те това щеше да е готино.
Забележката ми накара Дик да се изсмее, а Бари рязко се обърна и му хвърли гневен поглед.
— Млъквай, тъпако. Казах ти, вече не заимстваме от немците.
— И какъв щеше да му е смисълът? Какво щяхте да продавате? Да имате издаден албум, та да му продавате касетките, а? Нямате, така ли? Ясно значи.
Тъй силна бе мощта на логиката ми, че Бари трябваше да се задоволи с това намусено да излезе от магазина за пет минути и след това да седне до касата с глава, заровена в някакъв стар брой на списание „Хот прес“. От време на време казваше по нещо неубедително като например: „Само защото си я чукал“ или „Как можеш да си управител на музикален магазин, когато нямаш абсолютно никакви познания в музиката?“ Но основно си мълчеше, изгубен в мисли за това какво щеше да бъде, ако бях дал на „Баритаун“ възможност да свирят в „Шампионат винил“.
И без това цялата работа с изпълнението беше глупава. Все пак единственото, което щеше да представлява, беше половин дузина парчета, изсвирени на акустична китара пред петнайсетина човека. Това, което ме притесняваше, беше колко тръпнех в очакване за този миг и колко много се наслаждавах на жалката подготовка за това (няколко плаката, едно-две телефонни обаждания, за да се докопам до малко касети). Ами ако не бях доволен от това, което се получеше? Какво щях да правя тогава? Знанието, че количеството… живот…, което имах на разположение, не беше достатъчно, ме плашеше. Мислех, че трябваше да се отказваме от излишното и да се оправяме с това, което оставаше, а определено не така стояха нещата.