— Докато настъпи Времето… — повтори патриархът полугласно, объркан от последното изречение.
Свещите в стаята бяха почти догорели. В чашата му не бе останало вино, но така или иначе никаква течност не би преминала през свитото му гърло. Други въпроси го тревожеха: от текста ставаше ясно, че Сюлейман е предал на свети Марко своето знание. Нима дяволът — защото кой, освен дявола, би могъл да е въпросният Сюлейман — го беше обърнал в странната си вяра?
Съмнението, че Марко е отстъпил пред изкушението, от което следваше, че неговият светец покровител е най-порочният сред еретиците, накара сърцето на патриарха да се преобърне.
Вече разбираше предупреждението на Чирило от Болоня: ако се злоупотребеше с този текст, той можеше да се окаже по-страшен от чума. Оръжието, пред което се намираше, бе толкова опасно, че само с едно движение можеше да разруши изцяло Църквата му. И след това, умело направлявано от злото, щеше да е в състояние да повлече към бездната цялото християнство.
Марко VIII въздъхна дълбоко.
Слънцето на новия ден щеше да се покаже всеки момент сред смокиновата градина, към която гледаха патриаршеските покои, разположени близо до „Абу Сарга“. Духовникът, замислен за необикновените разкрития в писмото, беше забравил, че съзвездието Лъв току-що бе изчезнало точно над хоризонта източно от Гиза. Всъщност бе толкова погълнат от мислите си, та едва забеляза, че един от помощниците му, с обезумял от уплаха поглед, е нахълтал в покоите му, без да почука.
— Ваше Светейшество, брат Чирило!
Младежът размахваше ръце пред безизразното лице на патриарха.
— Трябва да дойдете с мен — изкрещя. — Незабавно!
9.
Луксор
Вътрешният двор, построен от Рамзес Велики, бе празен. Нито една от големите колони във форма на папирус вече не се издигаше там, където беше разпоредил фараонът преди повече от тридесет столетия. В нощи, тъмни като тази, единствено пустинните лисици и духовете се радваха, че от много време насам мястото се намираше във властта на хаоса.
Но зверовете от този или от другия свят не бяха единствените същества, които бродеха из околностите на „Ипет Ресит“.
С всеки полъх на топлия вятър една източена сянка, обвита в кафеникава галабия, се доближаваше все повече към предната част на храма. Нозете й не докосваха земята, а я галеха, без да вдигат нито прашинка, сякаш летяха ниско над каменната настилка. Силуетът принадлежеше на мъж на средна възраст, който, ако се съдеше по движенията му, не беше от пазителите на храма. Приличаше на джин.
Две крачки на изток, пет на север… С милиметрова точност призракът се добра до параклиса, издигнат от римляните по времето на Диоклетиан. Без да има време да си поеме дъх, прекоси светая светих на Александър Велики, преодоля пясъчната могила, под която бе погребан най-западният участък на храма, и изключително внимателно се доближи до целта си. Една абаносова ръка — дълга, мускулеста и грижливо обезкосмена, се протегна и обви с неуловимо движение шията на Съвършената. Голямата и силна длан на духа, напрегната като лък, запечата устата й, преди да е реагирала.
— Тихо! — заповяда й полугласно. — Аз съм Али. Не се страхувай.
Кръвта на Надия, която все още чакаше, спотаена в скривалището си, се смрази. Али? Али бен Рашид? Какво правеше тук чичо й от Дендера?
С удивителна ловкост най-младият от клана Бен Рашид метна крехката Надия на раменете си и бърз като котка, я изнесе извън пределите на храма.
След това, без да разменят и дума, двамата възседнаха коня му и препуснаха на изток. Само няколко минути по-късно последните обитаеми къщи на Луксор бяха останали зад гърба им и след като заобиколиха лагера на французите, издигнат срещу приказния остров на крокодилите, поеха по селския път, който се губеше между бобовите и оризовите насаждения.
— Забърка ни в голяма каша, Надия. В невероятна каша… Чичо й, прехвърлил тридесетте, снажен и с проницателен поглед, беше жив образ на някогашните жреци, изобразени на стените на храмовете. Още от малка Надия го помнеше с обръснат череп и винаги обвит в неизменната и странна аура на тържественост. Не го бе виждала от години. По-точно, от години не беше се намирала толкова близо до него. Но какво търсеше чичо й в храма в този нощен час? Дали не я беше проследил? Щеше ли да я защити от Омар… или може би, както почти всички в Луксор, също работеше за него? Али изръмжа:
— Продадохме те на ханджията, за да държиш под око Омар и наемниците му. — Говореше през зъби и неволно даваше отговор на опасенията й. — Възпитахме те да ни бъдеш очи и уши в света на неверниците. И въпреки че го знаеше, изневери на свещената си мисия. Защо избяга?…