— А с Филип какво става? — попита тя, като протегна ръце към огъня.
— Добре е — отвърна Карол. — Точно тази сутрин получих писмо от него!
— О! И още не си ни казала! — извика Франсоаз.
— Забравих!
— Ще ни го прочетеш ли? — запита Даниел с ангелско изражение.
— Даниел! — възмути се Мадлен. — Така не се говори!
— Няма тайни в това писмо — каза през смях Карол. — Къде ли съм го забутала. А, да, върху малката масичка ей там. Подай ми го, Франсоаз.
Жан-Марк, седнал напреко върху облегалото на един фотьойл, наблюдаваше със свито сърце необикновеното зрелище. Карол разтвори листа и зачете с израз на целомъдрена съпруга:
„Противно на това, което обикновено се смята, американците са учудващо мудни. Часовете летят в безсмислени съвещания! Всеки ден се започва с това, което е разглеждано предишния ден, а и на следващия ден протоколът се повтаря точка по точка. Има моменти, в които си мисля, че никога няма да свършим!“
Жан-Марк все повече се измъчваше; наведе глава, защото се страхуваше, че чувствата му са изписани по лицето. „А в това време навярно се забавлява с някоя американка! — помисли си той. — Каква мръсотия! Защо ли трябва толкова много да го уважавам?“
Карол обърна листа:
„Освен това в Ню Йорк времето е ужасно. Мъгла и дъжд. Кажи на Жан-Марк, че не съм забравил вълнената жилетка, която поръча да му купя. Тук те са много по-хубави, отколкото в Лондон. Аз дори съм избрал вече една прекрасна…“
Карол спря да чете и прошепна:
— Виждаш ли, Жан-Марк, не е забравил!
Тя се усмихваше със скандална невинност. С обтегнати нерви, той едва чу края на писмото.
— Всеки случай — завърши Карол, като сгъна писмото — все още не определя датата на завръщането си.
Мадлен хвърли угарката си в огъня.
— Часът е вече четири и половина! — забеляза Даниел. — Какво ще правим?
— Какво искаш да правим? — каза Франсоаз. — Вали като из ведро!
— Глупаво е, че нямаме телевизор. Трябва да поискаме татко да купи един за тук.
— Нали имате грамофон — каза Мадлен. — Не ви ли стига?
— Не — отвърна Даниел. — Грамофонът е за танцуване или пък за работа, но той не отразява живота. Слушаш музика, омръзва ти и все пак казваш: Господи, колко е хубаво! С телевизията, напротив, напълно си в течение на събитията, виждаш всичко, което става в света…
— И хипнотизиран от малкия екран, постепенно се идиотизираш! — заключи Мадлен.
— Сега, изглежда, има много хубави предавания — каза Карол. — И на мене ще ми е приятно да има телевизор тук, във „Феродиер“. А ти какво мислиш, Жан-Марк?
Попитан така неочаквано, той се смути. Карол го гледаше с широко отворени очи. Горната й устна, леко повдигната, разкриваше блестящите й зъби. Как да не се съгласи с нея?
— И на мене също — измънка той.
Мадлен го стрелна с учуден поглед. Тя толкова често го бе чувала да се присмива на любителите на телевизията!… Откакто бе пристигнала, тя го намираше мрачен, загрижен, сантиментален. Дали няма затруднения в следването си, не е ли влюбен или „маниерничи“, за което понякога му се е карала? Кой ли ден и той ще й се изповяда?…
— Дъждът почти спря! — каза Даниел, приближил се до прозореца. — Все пак бихме могли да направим един тур в гората заедно с Маду?
Той замълча, очите му весело заблестяха и след миг продължи:
— Маду-Амаду! Амаду2! Ще ти викам само Амаду! Ти си праханта на семейството ни. Щом си сред нас — всичко пламва!
— Не си много духовит! — забеляза Франсоаз.
— Даниел е в период на съчиняване на каламбури! Истинско терзание за околните — обясни Карол.
— Я се опитайте и вие! — каза Даниел. — Ще пукнете от злоба, защото няма да успеете! Знаеш ли, Маду, как наричам Жан-Марк? „Ж’ан е марк“3. А Карол, тъй като само тя готви, „Касерол“4…
— Наистина се убедих, че имаш нужда от чист въздух — каза Мадлен, като тупна племенника си по главата. — Тук нещо кипи!
— Можем да отидем до Мили — предложи Франсоаз. — Но само при едно условие: Даниел да престане с тази игра на думи!
— Заклевам се — каза Даниел. — Ще дойдеш ли с нас, Карол?
— А кой ще опече сиренето? — попита тя.