Според Снежко капитанът и помощникът му се бяха разправили с останалите, за да завладеят водата и провизиите. Те са могли да убиват по различни начини. Първо, като предизвикват сбивания. И двамата се бяха отличавали с необикновена сила. А може би бяха и изхвърлили в океана отслабналите безкрайно тела, нощем, по време на съня им? Можеше да се помисли, че са били използували и алкохол; един пиян, и без това омаломощен човек, съвсем лесно може да се изхвърли зад борда. Останал сам подир кървавото си злодеяние, капитанът е бил несъмнено полудял.
Поразени от страшното зрелище, нашите приятели не можаха изведнъж да се заловят за работа. Но нямаше време да се предават на съжаление и да мислят твърде дълго върху станалото. Собственият им живот висеше на косъм.
Решиха единодушно, че трябва да преминат върху лодката. „Катамаран“ наистина им служеше вярно. Но той плаваше бавно. Припасите и водата можеха да се свършат. Бе трудно да разчитат на нови. Освен това снощният вятър доказа, че салът няма да издържи една истинска буря. А ако плаването им се продължеше, може би щеше да стане нужда да издържат не една буря.
Достойнствата на лодката бяха добре известни на Бен. Той не веднъж бе плавал с нея. Тя се носеше по вълните много леко. Ако и се сложеше мачта, при добър вятър лесно биха взимали по осем — десет възела. А това даваше надежда да достигнат до някой порт на Гвиана или Бразилия. Сякаш самото Провидение им бе изпратило лодката. Трябваше да се възползуват без колебание. Да се разделят с „Катамаран“ и незабавно да се заловят с изчистването На лодката, да се пренесат изцяло в нея.
Изхвърлиха мъртвеца на акулите, които не преставаха да се въртят наоколо.
Не се намериха нито вода, нито сухари, затова пък, за неизказана радост на Бен, между другите предмети се откри напълно запазен компас. Вече можеха да плават в дадена посока дори в най-дълбока нощ.
Лодката бе изчистена основно, всички неща от сала бяха пренесени внимателно, буретата с вода, виното и сушената риба, сандъка на Бен и веслата. Всичко бе подредено и се оказа, че в лодката биха могли да се поместят спокойно дванадесет човека. Най-после поставиха мачтата и платното и лодката бе готова.
Приятелите бяха привикнали с „Катамаран“ като с родна къща, дълбоко чувство на признателност към него завладя сърцата им.
Вдигна се неочаквано вятър, лодката заплава бързо, но салът не се отделяше от нея, сякаш не искаше да се раздели с господарите си.
Разбира се, след няколко минути, когато платното на лодката се издуеше, той завинаги щеше да се раздели с тях.
Внезапен вик се изтръгна от гърдите на Уилям и отвлече вниманието на Бен и Снежко от работата им. Юнгата гледаше океана, до него Лали стоеше с широко разтворените си прекрасни очи.
— Какво гледаш така, момче? — попита Бен.
На Уилям му се беше сторило, че на хоризонта е видял платно. Но то бе изчезнало неочаквано. Момчето мълчеше. Изведнъж белият предмет на хоризонта се показа отново. Този път го забелязаха всички.
— Ето го! Платно! — викна Уилям.
— Платно ли? Лъжеш се, гълъбче. Това е кит, който плува и вдига пяна по пътя си! — каза Бен.
— Ами тогава те са няколко, вижте! Като че ли са дузина!
— Искаш да кажеш петдесет парчета!
— Нещастие! Те плуват към нас! — викна Снежко.
— Това е точно така! — потвърди Бен. — И никак не ми харесва. Плуват към определена цел. В подобни случаи е крайно опасно да се намериш на пътя им, особено на такава неустойчива лодка като нашата.
Гледката бе рядко любопитна. Китовете наистина се приближаваха, порейки бързо водите. Ту се появяваха над повърхността, ту внезапно се гмурваха под нея. Бяха се образували вълни с бели гребени, като при буря.
Това обстоятелство разтревожи бившия китоловец, който добре познаваше нрава на китовете, знаеше, че вълнението, извикано от движението на стадо китове, е достатъчно да преобърне и по-устойчив плавателен съд. Ако някой от китовете, минавайки край лодката, намислеше да се гмурне, тя непременно щеше да се преобърне.