Но не беше време за предположения, китовете се движеха бързо. Не минаха и десет минути и предният се изравни с лодката и сала. Другите плуваха както завърнеха, заемаха не по-малко от една квадратна миля. Лодката и „Катамаран“ се намериха скоро в средата.
Бен не бе виждал никога подобно грамадно стадо. То се състоеше от женски и от рожби, предвождани от стари мъжкари. Океанът наоколо сякаш вреше на няколко мили в окръжност. Китовете плуваха един подир друг, това шествие би било много интересно за зрители, които биха се намирали на сигурно място. Но нашият екипаж наблюдаваше с ужас мощните движения на чудовищата, силните им буйни скокове и със замрели сърца се прислушваха в шумното им дишане.
Почти всичките китове бяха вече отминали, когато най-страшния — водачът, се оказа последен и право срещу лодката. Главата и част от гърба му се издигаха над водата. Той удряше грамадната си опашка, сякаш даваше заповеди на останалите. Не се знаеше дали искаше да им повели да продължат, или да ги предпази от някаква приближаваща се опасност. Видът му бе така застрашителен, че Бен, старият китоловец, не се сдържа и извика от ужас, Лали едва не припадна в ръцете му.
Нищо не можеше да отстрани съдбоносната среща. Четиримата не успяха да се опомнят. Китът идеше право срещу тях. Те се намериха внезапно във въздуха, сетне потънаха дълбоко във водата.
Изплуваха едновременно и почти внезапно. Бен и Снежко не изгубиха присъствие на духа, озърнаха се светкавично, търсейки лодката. Но уви! От нея бяха останали само частите от строшените дъски — наоколо плуваха две-три бурета, веслата, ханшпугите, няколко парчета насмолено платно, сред които безпомощно се бореха Уилям и Лали.
— Към Катамаран! — заповяда Бен.
Не измина минута и Бен и Уилям вече плуваха към сала, нататък се бе запътил и негърът, прихванал момичето към лявото си рамо.
Скоро и четиримата бяха на сала, отново се бяха спасили благодарение на него от явна смърт.
Произшествието не бе учудило никого. Щом Бен бе почувствувал удара, бе разбрал каква е работата: китът бе ударил с перките си долната част на лодката и я бе разбил като черупка. После, сякаш нищо не се бе случило, чудовището си бе продължило пътя.
Като се поуспокоиха, нашите приятели прецениха загубата. Запасите им, добити с такъв труд, веслата, необходимите принадлежности бяха разхвърляни по водата на всички страни. Най-лошото бе, че сандъкът на Бен, в който бе сложено всичкото месо, бе изчезнал. Очевидно бе потънал. Бурето с вода и онова с виното бяха добре запушени и плаваха над вълните. Положението бе наистина отчайващо. Но Бен Брас и Снежко не бяха от онези, които се отчайват, Уилям и Лали се възхищаваха от тях и вземаха пример, и не отстъпваха също. Салът се клатушкаше така че да се стои бе невъзможно. Като изчакаха стихването на вълнението, приятелите отново се заловиха за работа, за да възстановят сала в предишния му вид.
Първо трябваше да си върнат веслата, ловенето им отне доста време и струваше грамадни усилия и на четиримата. Те нямаха нито едно дърво, което би могло да служи за весло. Стана нужда да гребат Дори с ръце. През това време нужните им предмети бяха отнесени надалече от вятъра, или по-точно — салът, поддържан от празните бурета, бе отплавал от мястото на новата катастрофа.
Трябваше да вървят срещу вятъра. Работата напредваше много бавно. Толкова, че дори тези мъжествени хора започнаха да се отчайват. Снежко искаше да се хвърли в океана и да улови веслата с плаване. Но Бен решително се възпротиви поради страха от акулите. Снежко се опита да докаже, че няма защо да се страхува от акулите, че владее ножа срещу тях, но Бен не отстъпи.
Най-сетне успяха да уловят две весла и работата потръгна. Мачтата и платното бяха издърпани от водата и поставени на старото им място. Буретата с виното и водата бяха също уловени и положени на местата им. Най-много се огорчи Бен — от изчезването на секирата и компаса, които несъмнено бяха потънали.
Но най-непоправима бе загубата на сандъка с храната. Тя ги заплашваше с близка гладна смърт.
XXI
Смъртта стоеше отново като страхотен призрак пред нещастните четирима корабокрушенци.
Освен големия запас в сандъка, част от сушената риба бе сложена направо в лодката. Но нито едно парченце не се виждаше на повърхността.
Всичко бе потънало или станало плячка на морските хищници.
След няколко часа, прекарани в най-мрачно мълчание, Бен каза по-бодро:
— Хайде да вечеряме!
Отначало всички помислиха, че „капитанът“ е полудял. Но скоро разбраха какво наричаше той вечеря. Оставаше им малко вино, което пазеха като зениците на очите си за най-крайния случай. Този случай явно бе настъпил.