Гуилъм го беше настигнал и като че се мъчеше да го подбутне напред. Чу тихите стъпки на съгледвачите на Тоби, които се събираха покрай ръба на заревото и чакаха със затаен дъх да зърнат плячката. А той се появи отпреде им изведнъж, като зрител, успял да се шмугне незабелязан в претъпканото кабаре. Дребната му дясна длан висеше плоска и гола покрай крака му, а лявата стискаше плахо цигарата пред гърдите му. Съвсем дребен мъж, гологлав, с вързопче. Пристъпи напред и на заревото Смайли успя да огледа лицето му: състарено, уморено и препатило, късите коси леко побелели от поръсилия ги сняг. Облечен беше в мърлява риза, с черна вратовръзка: имаше вид на бедняк, тръгнал на погребението на свой приятел. Дори бузите му бяха хлътнали от студа, та съвсем го състаряваха.
Стояха лице в лице, на не повече от метър един от друг, почти както се бяха гледали и в затвора в Делхи. Слухът на Смайли долови нови стъпки — Тоби слизаше чевръсто по дървената стълба от платформата. Чу приглушени гласове и смях; стори му се, че се разнесоха и тихи ръкопляскания, но не беше съвсем сигурен; от мястото му насред заревото му беше трудно да вижда какво става из заобикалящите го сенки. Пол Скордено се промъкна и зае място от едната страна на Карла; от другата му застана Ник де Силски. Чу как Гуилъм нареди някому да докара веднага оня проклет автомобил, преди онези да са минали по моста да си го приберат. Чу как нещо метално издрънча върху замръзналите павета и мигновено изчисли, че е запалката от Ан, но никой друг май не й обърна внимание. Размениха си по още един поглед и вероятно за секунда всеки от тях забеляза в другия нещо от себе си. Чу хрущенето на автомобилни гуми и тракането на отварящи се врати на фона на работещ двигател. Де Силски и Скордено се запътиха натам, Карла също тръгна редом с тях, без те изобщо да го докоснат; той сякаш беше успял да се вживее в ролята на покорен пленник — а нея я беше усвоил в сурова школа. Смайли отстъпи назад и пропусна тримата да го подминат безшумно, така погълнати от церемонията, че изобщо не го забелязаха. Остана съвсем сам посред заревото. Чу как тихо се захлопнаха вратите на автомобила и как той се отдалечи. После чу и как другите две коли тръгнаха подире му, или заедно с него. Но не ги проследи с поглед. Усети как Тоби Естерхази го прегърна през раменете и забеляза, че се с просълзил.
— Джордж — опита се да каже Тоби. — Цял живот. Невероятно!
Но нещо във вдървената стойка на Смайли го накара да се отдръпне, след което и самият Смайли пристъпи бързо извън заревото, минавайки съвсем близо до запалката от Ан. Тя беше паднала под лек ъгъл до самия ръб на заревото и лъщеше като къс фалшиво злато сред паветата. Понечи да я вземе, но му мина през ум, че всъщност няма смисъл, пък и никой друг май не я беше забелязал. Някой раздрусваше десницата му, друг го тупаше по рамото. Тоби безмълвно ги отместваше да не прекаляват.
— Не се занемарявай, Джордж — поръча му Тоби. — Пази си здравето, чуваш ли?
Смайли слушаше как хората на Тоби си заминаха един по един, докато накрая останаха само двамата с Питър Гуилъм. Смайли извървя краткото разстояние по речния бряг, докато стигна почти в подножието на кръста, огледа пак моста, сякаш да се убеди, че очевидно нищо по него не се е променило, освен дето вятърът се беше поусилил и снегът продължаваше да се вихри във всички посоки.
Питър Гуилъм го докосна по лакътя.
— Да си вървим, стари приятелю. Време е за сън.
По стар навик Смайли беше снел очилата си и сега ги бършеше разсеяно с широкия край на вратовръзката си, след като с доста усилия беше успял да я измъкне през гънките на балтона си от туид.
— Ти победи, Джордж — отбеляза Гуилъм, докато се придвижваха бавно към колата.
— Мислиш ли? — каза Смайли. — Всъщност, да. Май си прав.