Тръгна, накуцвайки силно, към кафенето подир непознатия. Точно преди двайсет и пет години си беше счупила крака на три места при свличане на въглищни маси в лагера за принудителен труд. И ето че днес, пак четвърти август — нямаше никога да забрави тази дата, — ужасните думи на онзи пробудиха наново у нея усещането, че е премазана.
Кафенето беше единственото на тази улица, а може би и в цял Париж, останало както без джубокс, така и без неоново осветление — а и останало отворено дори през август, — ако не се смятаха масите за флипер, които от сутрин до вечер се тресяха и присвяткваха. Иначе вътре цареше редовната предобедна гълчава — спорове за висша политика, коне и всички друго, за което си говореха парижани; присъстваше и неизменното трио разговарящи тихичко помежду си проститутки, както и намусен млад келнер в мърлява риза, който ги отведе до ъглова масичка с прашасала табела «Запазено» с логото на «Кампари». Последва абсурдно банален епизод: непознатият поръча две кафета, а сервитьорът запротестира, че не можело да запазва най-добрата маса в заведението точно на обяд само за пиене на кафе; собственикът плаща наем за това заведение, мосю! И тъй като непознатият явно не беше наясно с местния говор, наложи се Остракова да му превежда. Човекът се изчерви и поръча, без изобщо да се допита до Остракова, два омлета с шунка и пържени картофи, а към тях и две елзаски бири. После се отправи към мъжката тоалетна да повъзстанови храбростта си — уверен, изглежда, че Остракова няма да му избяга, — след което се върна с подсушено лице и сресан рижав алаброс, само дето в затвореното помещение вонята на тялото му напомни на Остракова за московското метро, московските трамваи и кабинетите на московските следователи. Но най-вече — по-красноречиво от всичко недоизказано от негова страна — походката му по краткия път от тоалетната до масата потвърди точно онова, което най-силно я плашеше. И той беше от онези. Прикритата напереност, умишлено грубото изражение, многозначителното полагане на лактите върху масата и престореното безразличие, с което си отчупи залък от хляба в панерчето, все едно топеше перодръжка в мастилница, съживиха най-гадните спомени за миналото й на изпаднала в немилост жена под лапите на злата московска бюрокрация.
— Така — подхвана той, като в същото време задъвка хляба. Избрал си бе крайче. С мощните си ръце сигурно можеше да го смачка за секунда, но той предпочиташе да си отлюспва по дамски трошици с дебелите си пръсти, спазвайки сякаш някакъв официален протокол за хранене. Докато гризеше хляба, веждите му се вдигнаха и в очите му се прочете нещо като самосъжаление, един вид «ох, горкият аз из тази пуста чужбина».
— Тук знаят ли за вашето безнравствено минало в Русия? — попита я по някое време. — Или това не прави никакво впечатление в този пълен с развратни жени град?
На езика й беше да му отвърне: «Не аз съм живяла безнравствено в Русия. Безнравствена е вашата система».
Но тя преглътна, запази ледено мълчание. Беше се зарекла пред себе си да озапти и резкия си нрав, и острия си език, та сега си наложи физически да спази този свой обет и се ощипа под масата яко, злобно през ръкава по меката вътрешна част на китката, както беше постъпвала в стотици случаи навремето, когато подобни разпити бяха част от ежедневието й: «Кога за последно получихте вест от съпруга ви, предателя Остраков? Избройте лицата, с които сте общували през последните три месеца!». Заедно с горчивия опит се беше сдобила и с други поуки от разпитите. И в този момент някъде вътре в себе си си ги припомняше, а те, придобити във времеви план преди цяло едно поколение, изникваха съвсем свежи, сякаш бяха от вчера, и не по-малко жизненоважни: не реагирай на грубостта с грубост; не се връзвай на провокации; не се мъчи да трупаш точки, да остроумничиш или да проявяваш интелектуално превъзходство; не се поддавай на гнева и отчаянието, нито на искрицата внезапна надежда, породена от случаен въпрос. Отвръщай на тъпотата с тъпота и на повтаряните въпроси с повтаряни отговори. А дълбоко, много дълбоко в себе си пази онези две тайни, които ти помагат да изтърпиш всичките унижения: омразата ти към тях и надеждата, че все някой ден безбройните капки вода ще сломят камъка и че мудните им слонски процедури ще ги принудят, макар и неохотно, да ти дарят онова чудо, свободата, която засега ти отказват.