— Тъй като за съжаление нашият приятел мистър Уизъл е възпрепятствуван — продължи мисис Тонтън, — имах удоволствието да поканя капитана, като се надявам, че с музикалния си талант той ще достави голямо удоволствие на всички.
— Трябва да ви благодаря от името на комитета и да ви кажа добре дошли, сър — каза Пърси. (Тук поклоните бяха подновени.) Но, моля, заповядайте — бихте ли ме последвали? Капитане, бихте ли съпроводили мис Тонтън? Мис Бригс, ще ми позволите ли?
— Откъде го измъкнаха тоя военен? — запита мисис Бригс дъщеря си мис Кейт, когато тръгнаха след малката групичка.
— Нямам представа — отвърна мис Кейт, която щеше да се пръсне от яд, защото свирепият начин, по който този безстрашен капитан изгледа гостите, й беше подсказал, че трябва да е много важен.
Лодките с гостите пристигаха една след друга. Поканите бяха предвидени чудесно — мистър Пърси Ноукс беше съобразил, че е еднакво важно броят на младите мъже да съвпада с този на младите дами, както количеството ножове, които се намират на борда, да съответствува идеално на вилиците.
— А сега всички ли са вече тук? — запита той. Членовете на комитета (пристегнали ръцете си със сини ленти, като че ли щяха да им пускат кръв) се втурнаха да проверят и докладваха, че могат спокойно да тръгват.
— Пълен напред! — извика капитанът на парахода, който се беше покачил върху кожуха на едно от водните колела.
— Пълен напред! — повтори юнгата, застанал до люка за машинното, за да предава нарежданията към машиниста, и корабът се понесе с онзи шум, който е характерен за всички параходи и представлява приятна смесица от скърцане, пляскане, дрънчене и пърпорене.
— Еее… хе…е… е… ей! — извикаха пет-шест гласа от една лодка на четвърт миля от парахода.
— Намали ход! — извика капитанът. — Тези хора от нашите ли са, сър?
— Ноукс — извика Харди, който непрекъснато разглеждаше всички предмети, и близки, и далечни, през огромния телескоп, — това са семействата Флиитуд и Уейкфийлд, с две деца, боже мой!
— Какво безобразие, да вземат и деца! — казаха всички — Каква несъобразителност!
— Слушайте, ще стане голям майтап, ако се престорим, че не ги забелязваме! — предложи мистър Харди за голяма радост на всички присъствуващи.
Свикаха спешно военен съвет, на който решиха да приемат новопристигналите, при което мистър Харди тайно се зарече да дразни децата през целия ден.
— Стоп машини! — извика капитанът.
— Стоп машини! — повтори юнгата. Парата засвистя и всички млади дами се разпищяха в хор като по команда. Те се успокоиха едва тогава, когато храбрият Хелвс ги увери, че изпускането на пара вследствие спирането на морски съд рядко довежда до голям брой човешки жертви.
Двама моряци се втурнаха към ръба на парахода и след известно викане, псуване и опити да уловят лодката с една кука мистър и мисис Флиитуд с мистър Флиитуд младши и мистър и мисис Уейкфийлд с мис Уейкфийлд бяха изтеглени благополучно на борда. Момичето беше шестгодишно, момчето — на около четири години. Първото беше облечено в бяла рокличка с розов пояс и изпомачкано жакетче, а на главата имаше сламена шапка със зелен воал (шест на три и половина инча); второто беше издокарано за случая с палтенце от нанкин, изпод което се подаваха нашарените му с петна и белези крака, обути в къси карирани чорапи. На главата си имаше светлосиньо таке със златиста лента и пискюл, а в ръката си държеше парче джинджифилова кифла, с която си беше поизплескало физиономията.
Параходът потегли отново, оркестърът засвири „Отплуване“, по-голямата част от гостите разговаряха весело на групички, а възрастните джентълмени се разхождаха по двойки нагоре-надолу по палубата така задълбочено и упорито, сякаш всеки се беше обзаложил срещу цяло състояние, че ще издържи по-дълго. Параходът се носеше бързо надолу по реката, мъжете показваха на дамите пристанището, полицията и други красиви обществени сгради, а те се правеха на ужасени при вида на подемните машини за въглища и крановете. Мистър Харди разказваше анекдоти на омъжените жени, а те се задушаваха от смях в кърпичките си и го наричаха „палавник“, „немирник“ и така нататък, като го перваха през пръстите с ветрилата си, а капитан Хелвс правеше кратки описания на битки и дуели с най-кръвожаден вид, с което спечели възхищението на жените и завистта на мъжете. Започнаха кадрилите. Капитан Хелвс танцува първо с мис Емили Тонтън, а след това с мис Софая. Мисис Тонтън беше на върха на щастието. Победата щеше да бъде пълна, но уви! Тази мъжка непостоянност! Като изпълни по този начин своя дълг, той отиде при мис Джулия Бригс, с която танцува не по-малко от три пъти едно след друго и от която явно нямаше намерение са се отделя до края на деня.