— А сега — каза мистър Пърси Ноукс, връщайки се от предната каюта, където беше отишъл, за да разлее виното — ще бъдем особено щастливи, ако госпожици Бригс ни доставят удоволствие с нещо преди обяда.
Предложението бе последвано от онзи одобрителен шум, който човек често чува на обществени места, когато никой няма ни най-малката представа с какво точно се съгласява. Трите госпожици Бригс погледнаха скромно майка си, която им отправи насърчаващ поглед, а мисис Тонтън ги изгледа всичките с презрение. Госпожиците помолиха да им подадат китарите и няколко мъже едва не изпочупиха калъфите им в желанието си да им услужат. Последва любопитно изваждане на три малки ключета и мелодраматична сцена на ужас при вида на една скъсана струна, след което се започна едно безконечно завъртане, затягане, навиване и нагласяне, а през това време мисис Бригс подробно разясни на околните изключителната сложност да се свири на китара и намекна за майсторството на дъщерите й в това мистично изкуство. Мисис Тонтън пошепна на съседа си, че това е „ужасно отвратително“, а дъщерите й се държаха така, сякаш самите те можеха да свирят, но смятаха, че това е под тяхното достойнство.
Най-после госпожици Бригс започнаха. Изпълниха съвременна испанска композиция за три гласа и три китари. Ефектът беше поразителен. Всички обърнаха очи към капитана, за когото бяха чули, че е бил в Испания със своята част и който вероятно добре познаваше националната музика на страната. Той беше възхитен. Това беше достатъчно — триото бе извикано на бис, аплодисментите бяха всеобщи, а семейство Тонтън преживя незапомнено поражение.
— Браво! Браво! — викаше капитанът. — Браво!
— Чудесно, нали, сър? — запита мистър Самюъл Бригс с вид на самодоволен циркаджия. Между другото това бяха първите думи, които той изрече от миналата вечер насам, след като напусна Бозуел Корт.
— Пре-възходно! — отвърна капитанът с елегантен военен жест. — Пре-възходно!
— Прекрасен инструмент! — каза един възрастен джентълмен с гола глава, който цяла сутрин се опитваше да гледа през телескопа, на чието стъкло мистър Харди беше поставил черна лепенка.
— Чували ли сте португалска тамбурина? — запита нашият веселяк.
— А вие чували ли сте там-там, сър? — запита строго капитанът, който не изпускаше случай да се похвали със странствуванията си — истински или измислени.
— Какво? — запита доста изумен мистър Харди.
— Там-там.
— Никога!
— Нито гам-гам?
— Какво е гам-гам? — запитаха любопитно няколко госпожици.
— Когато бях в Индия — започна капитанът (ето нещо ново — той е бил и в Индия!), — когато бях в Индия, веднъж отидох на няколко хиляди мили навътре в страната на гости у мой близък приятел, Рам Чоудар Дос Азуф Ал Боулар — ужасно добър човек. Една вечер, както си пушехме наргилето на прохладната му веранда, внезапно се стреснахме от появата на тридесет и четири от неговите кит-ма-гари (защото той разполагаше с голяма охрана) заедно със същия брой кон-су-мари, които идваха заплашително към къщата му и биеха там-та-ма. Рам скочи…
— Кой? — запита плешивият джентълмен, който беше силно заинтригуван.
— Рам — Рам Чоудар.
— О! — каза възрастният човек. — Извинете; моля, продължавайте.
— Скочи и извади оръжието си. „Хелвс — той, — момчето ми. (Винаги ме наричаше «момчето ми».) Хелвс — каза той, — чуваш ли този там-там?“ — „Чувам го“ — казах аз. Лицето му, което преди беше бледо, придоби ужасен израз; цялата му физиономии се изкриви, а тялото му се разтресе от страхотно вълнение. „Виждаш ли този гам-гам?“ — каза той. „Не“ — отвърнах аз, като се огледах наоколо. „Не го виждаш!?“ — повтори той. „Не, да ме вземат дяволите, ако го виждам — казах, — освен това не знам какво е гам-гам“ — додадох аз. Стори ми се, че Рам ще припадне. Той ме дръпна настрани и с мъка, която никога не ще забравя, ми прошепна…
— Уважаеми дами, обедът е сервиран — прекъсна го жената на стюарда.
— Ще позволите ли? — запита капитанът и веднага изпълни молбата си, като поведе мис Джулия Бригс към каютата така непринудено, сякаш беше свършил разказа си.
— Какво необикновено приключение! — възкликна възрастният джентълмен, който все още чакаше да чуе нещо повече.
— Какъв пътешественик! — казаха младите дами.
— Какво странно име! — казаха мъжете, които бяха пообъркани от съдържанието на историята.
— Жалко, че не довърши разказа си — обади се една възрастна дама. — Интересно, какво ли е гам-гам?
— По дяволите! — извика Харди, който до този момент мълчеше в почуда. — Нямам представа какво може да значи в Индия, но в Англия гам-гам има горе-долу същото значение като „дрън-дрън“.