„Не си ли и ти от същото тесто като тези, които критикуваш? Не служиш ли и ти на тази държава, с която жестоко се бореше, когато беше на осемнайсет години? Или те изяжда завистта, защото си нископлатен, докато другите трупат милиарди?“
От порива на вятъра капаците на прозорците се треснаха. Не, нямаше да ги затвори, дори и Бог да му заповядаше. Педантичният Фацио му казваше: „Комисарю, простете ми, но вие сам си го търсите! Не само че живеете на приземния етаж в някаква уединена вила, но оставяте отворен прозореца и през нощта! По този начин, ако някой иска да ви стори зло, а такива хора колкото щеш, е свободен да влезе в къщата ви когато и както си поиска!“
Също толкова педантична беше и Ливия: „Не, Салво, през нощта прозорецът не може да стои отворен!“. „Ама ти в Бокадасе не спиш ли на отворен прозорец?“. „Какво общо има това? Между другото, живея на третия етаж, а и в Бокадасе няма крадци, каквито има тук.“
И така, когато една нощ разтревожената Ливия му се беше обадила, казвайки му, че докато е била навън, крадци обрали дома й, той, след като отправи безгласна благодарност към генуезките бандити, беше успял да изрази съжалението си, но не толкова, колкото беше необходимо.
Телефонът започна да звъни.
Първата му реакция беше да стисне още по-силно клепачите си, но това не подейства, ясно е, че зрението не е слух. Трябваше да си запуши ушите, но предпочете да сложи главата си под възглавницата. Никакъв ефект: слабо и далечно, звъненето упорстваше. Стана, попържвайки всички светци, отиде в другата стая и вдигна слушалката.
— Монталбано съм. Би трябвало да отговоря: „Да, готово!“, но няма да го кажа. Честно казано, не се чувствам готов.
От другата страна на линията настъпи продължително мълчание. След това прозвуча сигналът, който означаваше, че връзката е прекъснала. А сега, след остроумието, което го беше осенило, какво да прави? Да се върне в леглото и да продължи да мисли за новоназначения президент на Интербанк, който, когато все още му беше съученик с прякор Чука, публично се беше изходил върху един поднос, пълен с банкноти от десет хиляди лири? Или да си сложи банския и да поплува в ледената вода? Предпочете втората възможност, къпането може би щеше да помогне ядът му да мине по-бързо. Влезе във водата и почти се скова от студ. Нямаше ли да проумее, че на близо петдесет години вече не е в състояние да прави определени геройства? Беше минало времето за тези бабаитлъци. Тръгна печално към вкъщи и от десетина метра разстояние чу звъненето на телефона. Единственото, което му оставаше, беше да приеме нещата такива, каквито са. За начало — да отговори на това позвъняване.
Беше Фацио.
— Любопитен съм да разбера дали ти ми звъня преди четвърт час?
— Не, господине. Беше Катарела. Каза ми обаче, че отговорът ви е бил „Не съм готов“. Тогава изчаках да мине малко време и вече се обаждам аз. Комисарю, сега чувствате ли се готов?
— Фацио, как успяваш още от сутринта да си толкова духовит? В полицейското управление ли си?
— Не, господин комисар. Убили са някакъв. Бам!
— Какво искаш да кажеш с това бам?
— Че са го застреляли.
— Не, от пистолетен изстрел се чува бум, от пушка пуф, от картечен откос та-та-та-та, а от намушкване с нож тшууут.
— Бум е било, комисарю. Само с един изстрел. В лицето.
— Къде си?
— На местопрестъплението. Така ли се казваше? На улица „Кавур“ 44. Знаете ли къде се намира?
— Да, знам. Вкъщи ли са го застреляли?
— Връщал се е към дома си. Тъкмо е бил напъхал ключа в бравата. Свлякъл се е на тротоара.
Можеше ли да се каже, че убийството на човек се случва в подходящ момент? Не, никога: смъртта винаги си остава смърт. Но беше конкретен и безспорен факт, че докато шофираше към улица „Кавур“, Монталбано почувства, че лошото му настроение започна да преминава. Разследването щеше да му помогне да изличи от главата си лошите мисли, с които се събуди.
Когато пристигна на местопрестъплението, се наложи да си пробива път сред хората. Макар че беше ранна утрин, развълнувани мъже и жени задръстваха улицата. Имаше дори една млада майка с дете на ръце, което гледаше сцената с ококорени очи. Педагогическият й подход разтресе нервите на комисаря.
— Всички до един се махайте! — изкрещя.
Неколцина от тях се отдалечиха веднага, останалите бяха избутани от Галуцо. Чу се ридание, нещо като хленч. Идваше от петдесетгодишната жена, облечена от главата до петите в траурни дрехи. Двама мъже едва я удържаха да не се хвърли върху трупа, който лежеше по гръб на тротоара с обезобразено лице от изстрела между очите.