— И какво пише на нея?
— Не много, само това, че тръгват от едно хималайско село, Ксълаодънг. Очакваха да не се бавят повече от седмица, но…
Чейс съчувствено сложи ръка на рамото й.
— Хей. Няма да говорим за това, ако не искаш.
— Не, няма нищо. Всъщност е интересно. До този момент не се бях замисляла за нацистката връзка. А баща ми отиде в Германия една година преди… Може би с това са се занимавали, нещо, свързано с експедициите на Аненербе. Нещо ги е накарало да отидат в Тибет. Но защо не са ми казали?
— Защото може би не са искали да знаеш, че използват материали от нацистите? — предположи Чейс.
— Може би. — Тя изправи гръб и тъжно въздъхна. — Не че има значение. Били са застигнати от лавина някъде южно от Ксълаодънг и почти цялата експедиция е загинала. Телата така и не бяха намерени, така че каквото и да са носели, е било изгубено.
Чейс вдигна едната си вежда.
— Почти цялата експедиция? Кой е оцелял?
— Джонатан.
— Джонатан? Какво, Филби ли имаш предвид? Професора?
— Да, разбира се. Мислех, че знаеш. Той беше в експедицията с тях. Затова сме толкова близки — макар да съм сигурна, че не е можел да направи нищо, той повтаря, че се чувства отговорен, че не ги е спасил. Оттогава се грижи за мен.
Чейс се протегна в леглото.
— Филби, значи?
— Какво?
Той отклони очи.
— Нищо. Просто не знаех как сте се запознали.
— Работил е години наред с родителите ми, бяха приятели.
— Хм. — Изглежда нещо му хрумна, но преди тя да успее да го попита какво, някой почука на вратата. Не на вратата на Чейс, а на нейната. — Влизай.
Кари любопитно надникна през вратата.
— Не прекъсвам нещо, нали?
Чейс изсумтя:
— Бих искал.
— Идвам да ви съобщя, че вече сме на точните координати. Капитан Матюс предпочита да използва подрулващо устройство, за да остане на място, пред пускането на котва — не иска да рискува да повреди нещо там долу, след което ще потопим подводниците. Предположих, че ще искате да гледате.
— Не бихме го пропуснали. — Нина се изправи. — Еди, идваш ли?
— Дай ми няколко минути — каза Чейс. — Ще сте на палубата, нали?
— Да.
— Добре, там ще се видим.
Кари и Нина излязоха. Чейс гледаше след тях с неразгадаемо изражение на лицето.
— Филби… — произнесе той тихо.
По замисъл „Ивънър“ имаше няколко места, където всеки можеше да застане извън надпалубните съоръжения, без да се вижда от задната или от предната палуби. Но след солидно проучване Джонатан Филби намери късо мостче на второто ниво, което беше открито към океана от едната страна.
Огледа се неспокойно. Напред виждаше края на крана, вдигнал по-голямата от двете подводници. За приемника на GPS-a му антената му се нуждаеше от непрекъснатост на зрителното поле най-малко половината небе — но навеждането през перилата на кораба, което би му осигурило покритие, го излагаше на риск да бъде забелязан.
Нямаше избор. Трябваше да телефонира.
Компактният сателитен телефон беше непрекъснато с него, още след като бе информирал Куобрас, че семейство Фрост са се свързали с него. Самото му изваждане от мястото, където го бе скрил, го правеше неспокоен; ако някой от компанията го видеше, дори Нина, веднага щяха да възникнат подозрения и всичко щеше да отиде по дяволите. В Гибралтар откриването на възможност да предаде координатите на „Ивънър“ беше относително лесно, но съобщаването на крайното местонахождение на „Нереида“ в Бразилия без малко да му докара сърдечна атака.
Сега беше малко по-спокойно, макар че вратите в двата края на коридора нямаха прозорци и във всеки момент някой можеше да влезе. Той зачака неспокойно да се осъществи връзката…
— Да? — чу далечен глас. Старкман.
— Филби е. Нямам много време. Почти пристигнахме — ето координатите ни в момента. — Той изпрати числата от GPS-устройството. — Крайната позиция на „Ивънър“ ще е на пет мили западно оттук.
— Крайната позиция на „Ивънър“ ще е на осемстотин стъпки надолу оттам — каза Старкман. — Ние вече сме на път. Добра работа, Джак. Ще бъдеш възнаграден.
— Единствената награда, която искам, е да се измъкна оттук. — Филби изтри потта от челото си. — Всичко ще свърши, нали?