— Кари! Хайде, събуди се! — Чейс я плесна по бузата. Тя се нуждаеше от дишане уста в уста, но за него бе невъзможно да свали собствения си шлем, без да се отдалечава от нея.
— Кари! Хайде, моля те!
Тя си пое рязко дъх, след това се закашля. Клепачите й потрепнаха.
— Еди? — Думата приличаше повече на шепот. — Лошо ми е… и наистина имам ужасно главоболие.
— Но си жива, което е най-важното. Дай ми ръка, помогни ми да сваля тази дяволска каска от главата си.
Тя дръпна силно ключалките на шлема, но не успя да го освободи.
— По дяволите! — изпъшка Чейс.
— Какво?
Той я погледна обезкуражен.
— Все още сме на сто мили в открития Атлантик и корабът ни лежи на парчета на дъното на океана. Ще е малко трудно за плуване.
За негова изненада тя се усмихна.
— Не мисля, че е нужно да плуваме.
— Защо не?
— Защото виждам капитан Матюс да се носи към нас.
Той се огледа.
— Господи! — Спасителната лодка се намираше на сто ярда, но Матюс се виждаше ясно на носа в бялата си униформа, как маха с ръка. — Значи Куобрас ги е оставил живи…
— Това не е в стила му — каза Кари. Беше объркана, но в гласа й се долавяше облекчение. — Нещо трябва да се е случило; той сигурно… о, боже. — Тя хвана ръката на Чейс. — Нина! Сигурно е взел Нина!
— Защо ще го прави? Той я искаше мъртва — защо сега да си променя мнението?
— Тя сигурно знае нещо — осъзна Кари. — Нещо, което сме видели в храма, някаква информация, достатъчно ценна, за да направи сделка…
— Е, след минута можем да попитаме. Хайде да свалим този ужасен шлем.
— Всъщност, може би е по-добре да си с него, докато се качим в лодката.
Чейс изръмжа:
— Защо?
— Защото имам чувството, че радиостанцията на костюма ти е единствената, с която разполагаме…
Пет минути по-късно Чейс най-сетне успя да вдъхне свеж океански въздух.
Кари беше права: екипажът на „Ивънър“ нямаше радиостанция. След като се присъединиха към тях, един от механиците се зае да оправя трансмитера на дълбоко водолазния костюм. Нямаше голям обхват, но и не беше нужен. Заливът на Кадиз по морските стандарти бе оживено място. Пък и засега нямаше как да го използват, тъй като най-близкият плавателен съд бе този на Куобрас.
Чейс и Кари междувременно успяха да научат какво се бе случило на борда на „Ивънър“.
— Значи Нина доброволно се е предала, за да ви спаси? — попита Кари.
Матюс кимна.
— Въпреки че Куобрас й каза, че така или иначе ще я убие. Дължим й живота си.
Кари притихна, загледана замислено към залеза. Чейс я прегърна.
— Хей, тя е жива, поне засега. Каквото и да знае, със сигурност няма да му го издрънка веднага. Ще го увърта колкото се може по-дълго. Можем да я открием.
— Как? — попита Кари мрачно. — Дори и да проследим кораба му до пристанището, той няма да е на борда. За него със сигурност ще дойде хеликоптер или ще се отправи към сушата с катер, преди да сме успели да му преградим пътя.
— Ще измислим нещо. — Чейс се изправи и вдигна глава нагоре. Първите звезди бяха изгрели и примигваха на небето.
— Всъщност — обади се Матюс, — д-р Уайлд има съобщение, макар че представа нямам какво трябва да означава. Каза да ви го предам, ако ви видя.
Чейс отново седна.
— Какво каза тя?
— Не много. Само това, че… ще ви изпрати пощенска картичка.
— Пощенска картичка? — Челото на Кари се набръчка. Тя изглеждаше объркана. Объркването й се засили, когато Чейс започна да се смее. — Какво? Какво означава това?
Той се опита да застане сериозен, но широката усмивка не слизаше от лицето му.
— Означава — обяви той, — че знам точно къде я водят.
23.
Тибет
Слънцето още не се бе издигнало над хималайските върхове, но Нина виждаше предутринния светлик на изток, докато хеликоптерът бръмчеше между планините.
Намираше се в задното отделение. От двете й страни стоеше по един въоръжен мъж. Отсреща бяха Куобрас, Старкман и Филби. Бившият й наставник не се бе осмелил да я погледне нито веднъж по време на целия полет.
Тя знаеше, че след тях има втори хеликоптер, натоварен с още хора и нещо, скрито в огромен сандък. Съмняваше се, че е нещо добро.