— Не съм само аз! Ти си голяма част от онова, което аз правя. Дори повече. Нямаше да съм тук, ако не беше ти! Именно ресурсите на баща ти направиха цялата тази експедиция възможна.
Кари поклати глава.
— Не, не. Парите са безполезни без цел. И баща ми и аз вярваме, че използваме парите за постигането на тези цели. Както и ти. Аз мисля… — Тя направи пауза, обмисляйки думите си. — Мисля, че ние имаме много общо.
— Ами, освен милионите долари…
— Не знам, според мен откриването на Атлантида ще си струва многото пари!
Двигателите изтропаха и спряха. Стабилният курс на „Нереида“ се забави, неумолимият плисък на водата под носа на кораба спадна до кротък плясък на вълните срещу корпуса.
— Защо спряхме? — попита Нина. — Да не би да има проблем?
— Напротив — отвърна Кари. — Плаването по река като тази в тъмното, особено в толкова голям кораб, може да бъде рисковано. Капитан Перез проявява предпазливост. — В този момент се чу силно тракане под палубата, последвано от потапянето на котвата. — Освен това мисля, че вечерята е готова. Хулио е изключителен готвач.
Нина установи, че Кари не се шегува. Тя бе очаквала провизиите за пътуването да са на ниво сандвичи и консервиран боб, но Хулио бе успял да направи в малката кухня на „Нереида“ супа от пресни зеленчуци, печено свинско в сос и дори десерт — шоколадов мус. Ястията бяха по-добри от всичко, което бе яла до този момент в най-скъпите ресторанти в Париж, в които Кари я бе водила.
Сега, сита и леко замаяна от виното, тя тръгна към задната палуба — както за да избяга от политическите дебати между Хамилтън, Ди Салво и Филби, така и за да подиша чист въздух. Крушките на кораба осигуряваха достатъчно осветление, за да различи отделните дървета по бреговете на Тефе, но над силуета на зеления покров можеше лесно да се види блясъка на нощното небе.
Тя сръбна от виното си и впери поглед към звездите. С каквито и неудобства да бе свързан престоят на открито, отдалечаването от цивилизацията даваше на човек възможността да оцени пълната красота и могъщество…
— По дяволите, преядох — каза Чейс, заставайки зад нея. Кастил беше зад него и гризеше гуава. — Какво гледаш, док? Излязла си тук, за да останеш малко насаме?
— Не — отвърна тя. — Просто исках да погледам звездите.
Чейс вдигна глава.
— О, да. Бива си ги.
— Това ли е всичко, което можа да кажеш? — скастри го тя. — Намираш се в центъра на Амазонската джунгла, с най-неописуемото небе над главата и най-доброто, което успяваш да измислиш, е: „бива си ги“!
— Ти какво очакваше? — обади се Кастил. — Той е англичанин, има нюх за поезия… — Той произнесе напевно последната дума, удължавайки „е“-то. — „Ето едно дърво, то е нещо прекрасно, което отсичаш, за да си направиш седалка за тоалетната!“
Нина се засмя.
— Всъщност, казах, че ги бива, защото съм виждал и по-хубави — каза Чейс леко оправдателно. — В Алжир. В пустинята. На десетки километри няма нищо и въздухът е толкова чист, че се вижда всяка една звезда в небето. Дори излизахме от палатката, лягахме за половин час под небето и просто гледахме нагоре. Забележително.
— Кога си бил в Алжир? — подозрително попита Кастил.
— Преди четири години. Когато работих с онзи контрабандист на оръжие. Фекиш, или каквото там беше името му.
— А! Намериха ли изобщо неговото…
— Виждаш, док — прекъсна го бързо Чейс, — че и аз мога да оценя красивото небе, както всеки друг. Бил съм по целия свят и мога лесно да различа естествената красота, когато я видя.
Той гледаше право в нея, докато говореше. Тя обърна лицето си към реката, надявайки се, че няма да забележи избилата по бузите й червенина.
— Съжалявам. Не исках да кажа, че си някакъв нечувствителен… ами…
— Груб, недодялан, невъзпитан хулиган от Йоркшир?
— Не съм казвала „хулиган“.
Чейс се ухили.
— Я виж тук. — Той се пресегна към едно сандъче отстрани на палубата, притискайки се за миг в нея, и измъкна от там фенерче. — Хюго, подай ми това.
— Хей! — възмути се Кастил, когато гуавата беше изтръгната от ръката му. Чейс хвърли полуизядения плод в реката, където той се приземи с лек плясък. Ехото го повтори.
— Гледай — каза Чейс на Нина и се наведе към нея, когато освети с фенерчето тъмната вода. Сякаш отникъде дузина двойки жълти светлини проблеснаха към тях като скъпоценни камъни от дълбините на реката.