— Какво е това? — попита Нина, когато една от двойките светлини примигна. Тя зяпна, притискайки се инстинктивно към Чейс.
— Крокодили — отвърна той. — Или може би каймани, все не мога да запомня разликата. — Той посочи с другата си ръка към тях. — Виждаш ли как плуват бавно, непосредствено под повърхността, преструват се, че не се движат? Виждал съм тези негодници от съвсем близо. Наистина са търпеливи. Изчакват толкова дълго, колкото е необходимо някой да влезе в територията им и тогава…
Нина имаше чувството, че всичките тези студени, светещи жълти очи са вперени в нея. Полазиха я тръпки.
— В безопасност ли сме? — попита тя.
— Докато не разберат как да се изкачат по стълбата от корабната палуба, да. Но вероятно от другата страна има още повече. Казвам ти го, в случай че планираш някакво среднощно гмуркане.
— Едва ли — изсумтя тя и се дръпна от него.
Чейс бавно насочи лъча на фенерчето към водата зад кораба и от тъмнината срещу тях проблеснаха още зли очи.
— Не бих препоръчал да се плува дори и да ги нямаше. Сигурно е пълно и с пирани — а тези противни малки чудовища те сграбчват за пикочния канал щом само пуснеш малко урина във водата.
— Трудно би ми хрумнало да направя точно това.
— Е, прекалено си изискана, предполагам. — Чейс изключи фенерчето и продължи вече на висок глас. — Сигурно е по-добре да изчакаш и да го направиш след като поднесат основното ястие.
— Господи! — извика Нина едновременно отвратена и развеселена.
— Но още по-добре е да се увериш, че и аз не съм се присъединил… — той пъхна фенерчето в ръката на Нина и се вмъкна обратно в каютата.
Тя изду бузи.
— Боже, какво му става?
— Напълно в негов стил, не си виновна — успокои я Кастил, навеждайки се през перилата.
— Защо трябва да е толкова… груб?
За нейна изненада, Кастил почти въздъхна.
— Боя се, че е защитен механизъм. Опитва се да не се сближава прекалено много с клиентите си. Особено, когато те са… ами… — Той кимна към нея. — Привлекателни жени. Но невинаги е такъв. Когато за пръв път го срещнах, по времето, когато работеше в специалните части, винаги беше… каква беше думата?
— Любезен?
— Да, това е.
— Какво се случи тогава? — попита Нина.
Кастил я погледна засегнат:
— Не е моя работа да го обсъждам.
— Ти започна. Кажи какво се случи?
— Всъщност въобще не би трябвало да си отварям устата… Обещаваш ли да не ме издаваш, че съм ти казал? — Нина кимна. — Той… влюби се в жена, която трябваше да пази.
— И какво се случи? — Нина вече си мислеше, че знае отговора. — Тя… умря ли?
Кастил изсумтя.
— Разбира се, че не! Едуард не е чак толкова некадърен. Не, ожени се за нея.
— Бил е женен? — Това не бе очаквала.
— Да. Но… не трая дълго. Двамата бяха много различни и тя не се отнасяше добре с него. А после тя… ами… — Той погледна към вратата на кабината и понижи глас: — Имаше връзка. С Джейсън Старкман.
— Какво? — възкликна Нина. — Искаш да кажеш, че същият човек, който се опита да…
Кастил кимна.
— Работехме заедно в съвместни операции за НАТО. Джейсън беше приятел — може би най-добрият приятел на Едуард по онова време. После Джейсън изчезна и се присъедини към Куобрас по някаква откачена причина и тогава Едуард научи истината… Беше тежко време. Мислеше, че е бил предаден от всички, на които е вярвал.
— Освен от теб.
— Ако Едуард не ми вярваше, кой щеше да го избавя от неприятности? — Моментът бе отминал; Нина бе наясно, че Кастил няма да се върне отново на темата.
Тя отново погледна към реката, този път със съзнанието, че самата тя е наблюдавана. Това я накара да потръпне. Изпи бързо виното си и побърза да се прибере на сигурно в каютата.
12.
„Нереида“ вдигна котва малко след разсъмване, продължавайки змиевидния си път по реката. Нина не се събуди. Това стана едва след като ароматът на закуска проникна в луксозната й каюта.
Бързо се изми и се облече и отиде на мостика. Кари беше там заедно с Чейс и Перез, разглеждаха една снимка на лаптопа й. Хулио прокарваше гладко кораба през многобройните извивки.