От радиоговорителя долетя пронизително пищене на статично електричество и индианецът хвърли уплашен приемника. Филби местеше поглед от Кастил към Ди Салво.
— Какво стана? Какво беше това?
Кастил му хвърли мрачен поглед, след което изви очи към реката. Няколко секунди по-късно се чу звук като от далечна гръмотевица.
— „Нереида“ избухна — каза той.
— Какво?!
— Куобрас. Намерил ни е.
Чейс погледна часовника си.
— Остават ни само осемнайсет минути.
— Тогава не трябва да спираме — каза Кари. Тя извади секстанта. — Намери мястото, на което да го оставим.
— Ами ако просто го оставим тук и се престорим, че сме го сложили на мястото му? — предложи Нина полусериозно.
— Нещо ме кара да мисля, че ще проверят — саркастично отвърна Чейс.
— Само си помислих… О!
Бяха стигнали края на прохода.
Чейс вдигна фенера. Яркият лъч почти се изгуби в огромната зала.
— Храмът на Посейдон — прошепна Нина.
Чейс гледаше със страхопочитание.
— Невероятно!
Според Нина голямата зала беше поне шейсет метра дълга, половината от дължината на цялата сграда, и почти толкова широка. Сводестият каменен таван, украсен със злато и сребро, се издигаше като покрив на катедрала, поддържан от контрафорси от двете страни. Във всяко подобно на ниша пространство между контрафорсите стоеше по една статуя, която блестеше с блясъка на чисто злато. Имаше дузина такива.
Но те бяха нищо в сравнение с онова, което привлече вниманието на тримата изследователи. В отсрещния край на залата се издигаше почти до самия таван друга статуя.
Посейдон.
— Мили боже — възкликна Нина и се приближи, забравила за всички предпазни мерки и възможни капани. — Точно както го е описал Платон…
— „В храма поставили златни статуи: богът бил представен прав да кара колесница с шест крилати коня и темето му достигало до тавана…“7 — изрецитира до нея Кари.
— А това може би са стоте Нереиди — посочи Кари един кръг с по-малки статуи около колесницата на Посейдон.
— Не ми изглеждат сто — поклати глава Чейс, когато се приближиха до огромната статуя.
— Обзалагам се, че са шестдесет и четири — каза Нина. — При основа осем това би било най-важното число — както стотицата в десетичната система. Платон е използвал дума, преведена от различна цифрова система, но действителната цифра, която е представена е била различна…
— Преброих седемдесет и три… — прекъсна я Кари.
— Какво? Седемдесет и три?! — извика Нина невярващо. — Що за система ще използва седемдесет и три като важно число?
— Нина? Сериозно! Това няма значение — каза Чейс. — Тук сме и нека сега направим това, заради което дойдохме, преди всички да бъдем убити, става ли?
— Става — отвърна Нина. — Но това продължава да няма никакъв смисъл…
Зад масивната статуя имаше отвор, който водеше към стълбище. Те се изкачиха и откриха друга зала, по-малка от главния храм, но още по-украсена — и чудата. Макар и по-нисък, таванът беше засводен, така че да подхожда на храма отвън. Но онова, което отвън бе направено от камък, тук бе изработено от нещо друго.
— Слонова кост — каза Кари, когато Чейс насочи светлината на фенера напред. Тя се намръщи. — Според Платон покривът на целия храм трябва да е облицован със слонова кост…
— Това не е Храмът на Посейдон — поклати глава Нина. — Това е дубликат, копие. Атлантите са се опитали да възпроизведат цитаделата на Атлантида в новия си дом. Предполагам, че е било по-трудно да се пренесе слоновата кост тук, затова са работили с каквото са разполагали… О! — Тя спря рязко. — Еди, подай ми фенера. — Тя го дръпна от ръката му. — Май открихме онова, което търсехме.
Нина насочи светлината към задната стена на залата. Мек отразен блясък изпълни помещението. Орейхалк.
Цялата стена бе облицована с метала, тънки листове, с издълбани в една над друга редици древен текст. Нина бързо забеляза, че това е друг вариант на езика, по-стар, но не по-малко напреднал.
Но не това бе приковало вниманието й. Тя освети голямата илюстрация, доминираща стената, следвайки изкривените, но много познати линии…
— Това карта ли е? — попита Чейс невярващо.
— Това е Атлантида — прошепна Нина. — И още как.
Въпреки неточностите в детайлите, очертанията на континентите не можеха да бъдат сбъркани. Западните брегове на Северна и Южна Америка отляво, Европа и Африка отдясно. И покрай Африка картата продължаваше към Индийския океан, очертавайки формите на самата Индия и дори части от Азия. По-светли линии свързваха различни точки, както изглежда показваха курсовете между пристанищата и маркираха маршрутите към селищата в сушата.
7
„Критий“ — в: Платон, „Диалози“, том 4, стр. 573, изд. „Наука и Изкуство“ 1990 г., превод Г. Михайлов — Б.пр.