— Хапи, гадино! — ръмжеше Атос. — Хапи, докато още имаш зъби.
С всяка изминала минута обаче положението се влошаваше. Приятелите не се бяха сетили да се запасят с кислород и в машината ставаше все по-задушно. Непоносимата горещина бавно, но сигурно се процеждаше през термоизолацията. От танца на огнените езици ги заболяха очите, но нямаха светофилтри… И изведнъж на около двадесетина крачки земята с трясък се разцепи. Шосето се раздели на две. Цепнатината стремително се разширяваше и горящите дървета и камъни полетяха в зейналата пропаст. Атос едва успя да натисне спирачките.
— Юнак — чу се в наушниците на шлемофона тих глас.
Пресъхналите устни на Атос се разтегнаха в усмивка. Похвалата на Арамис струваше скъпо. Той се залепи на перископа. От тази страна на пропастта бушуваха пламъци. А от другата гората беше цяла и невредима. Трябваше им само километър, не повече. Нищо работа… Старателно, както постъпваше винаги, когато се заемаше с малко познати механизми, той натисна лоста надясно докрай, а после напред. Чу се пронизително изсвирване. Подети от въздушния вихър, стръкове горящи треви и тлеещи съчки полетяха над запалените върхове на дърветата. Танкът се издигна на въздушна възглавница над шосето, замря за момент, като че ли се прицелваше, а после бавно и плавно се понесе над бездната, изтрака с гъсеници-те и леко се приземи на шосето от другата страна.
— Изяж се, гадино! — изръмжа Атос и натисна газта докрай.
Той изведе танка на поляната дотолкова, че Арамис да може да се прицели с оръдието в могилата. Настъпи утрото. Розовите лъчи на невидимото слънце осветиха върховете на дърветата, но поляната все още оставаше в сянка. И над тревата се стелеха облаци гъста и пухкава като памук мъгла. Наоколо цареше тишина, не се забелязваха никакви признаци на живот.
— Пусни един предупредителен — каза Атос през зъби.
Дългото и тънко дуло на оръдието помръдна и леко се издигна. Изтрещя гръм, ехото го разнесе и в следващия момент вляво от короната на дъба избухна взрив. Дъбът оплешивя, обрулените от взрива листа се изсипаха над поляната, а кълба черно-червен дим обгърнаха голите клони.
— Добре — каза Атос. — Сега още веднъж, но по-ниско. Цели се право в съборетината… Каква е тази дяволия? — изтръгна се от него. Той се отдръпна от перископа, разтърка уморените си от огъня очи и отново се прилепи до окуляра.
Очите му не лъжеха. Върхът на могилата наистина се въртеше около ос. Това движение, отначало едва забележимо, ставаше все по-енергично и ето че между върха и подножието се образува равен тъмен процеп. Още едно завъртане, още едно — и върхът заедно с дъба и старата къща се премести встрани като капак на гигантска мастилница. Огромните клони на дъба се закършиха с трясък, изгнилите греди и дъски на започналата да се разпада при движението къща се разхвърчаха на всички страни. А от недрата на могилата бавно изплува и увисна във въздуха огромно, аспидночерно яйце — невиждан космически кораб от непознат свят.
Мускетарите в танка се съвзеха от първоначално обзелото ги учудване.
— Втори предупредителен! — изкомандва Атос. Оръдието тресна втори път и снарядът избухна малко над заобления нос на космическия кораб. Огромното черно яйце се люшна и затанцува на място като на невидими пружини, но изведнъж двигателите му забумтяха и то започна да се издига.
— Ама че е нагъл — процеди през зъби Атос. — Арамис, цели се в кърмата! Три снаряда с бърза стрелба — огън!
Повече не се наложи да стрелят. Боботейки с двигателите си, черният космически кораб продължи да набира височина, а в предната му част се отвори един люк, от него се показа дълъг, огъващ се прът, на чийто край се размяташе и люлееше малка човешка фигурка.
— Галя… — изумено промърмори Арамис.
— Галя! — ужасен извика Атос.
Те не вярваха на очите си, но това беше Галя, тяхната Галя, „зелевото кочанче“, малката, „роднината“, в шарен домашен халат, с вързани ръце и крака, безпомощна и недостижима. Вятърът безмилостно я блъскаше и люлееше, разбъркваше косите й и ги залепяше на лицето, пречейки й да вижда, но тя все пак съзря танка им и задъхано закрещя с тънък глас:
— Какво гледате!? Атос! Портос! Арамис! Стреляйте! Бийте ги! Унищожете ги!
Те се бяха показали наполовина от люка и, онемели от мъка и ужас, гледаха как черният космически кораб се издига все по-високо и по-високо, превръща се в черно петънце и накрая се разтваря в розовото утринно небе…
Атос продължаваше да стои все така с празен поглед, вторачен в розовата пустота над себе си, когато една силна ръка го стисна до болка за рамото.
— Съвземи се — твърдо каза Арамис. — Трябва да действаме.